Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Той е безочлив и арогантен. Седеше в кабинета ми и се усмихваше като заека Бъгс Бъни. — Само при спомена за това тя почувства как отново я облива горещ гняв. — Личи си, че има пари, поне от това, което видяхме. Точно този проблем обсъждахме с Боб Алоко.

— Продължавай.

— Първата ни реакция беше да се подчиним — той е опасен, да му дадем каквото иска. Но после се замислихме. Какво видяхме? Пистолет, малко експлозив, радиостанции. Може да са истински, а може и да са скъпи фалшификати. Но не сме видели с колко души разполага. Знаем, че има вътрешен човек, иначе не би могъл да препрограмира роботите и видеокамерите. Дотук са двама. Доколкото знаем, видяхме всичко, с което разполага. А останалото е блъф.

— Или пък всичко е истина.

— Точно така. Но Люпилнята е перлата в короната на този парк. Ами ако са само двама души с хитър план? Не можем да се предадем без бой.

— Това е много опасна игра, Сара. Ако нещата се объркат…

— Боб ще играе на сигурно. Ще проследи Джон Доу, след като напусне парка. Ще вземе обратно диска с технологията. Ако се окаже, че Джон Доу наистина има тежковъоръжен екип, веднага изчезваме и уведомяваме полицията да се намеси. Но само след като излязат от парка.

Настъпи нова пауза.

— Има само две други възможности — продължи Сара в тишината. — Да обвиним Джон Доу в лъжа и да откажем да му дадем диска. Или да му дадем диска и да го оставим да си тръгне. С нашата най-ценна технология в джоба.

Чу се въздишка.

— Вярваш ли, че Алоко ще се справи? Разбираш какво имам предвид.

Да, Сара, разбираше. От целия персонал на Утопия само тя и Емъри знаеха, че Воб Алоко беше напуснал бостънската полиция преди десет години заради парични проблеми в резултат от страстта му към хазарта.

— Тази операция ще бъде мой дълг и отговорност. Да, вярвам на Алоко. Онова е било преди много време. А и не мисля, че имаме избор.

Този път мълчанието продължи толкова дълго, че Сара се учуди дали връзката не е прекъснала.

— Имаме само 26 минути — най-накрая каза тя. — Ако ще правим диска, ми е нужна цифровата ви парола.

Пак тишина.

— Господин Емъри? Трябва да решите.

Най-накрая директорът на Утопияленд отвърна:

— Дай им я. Алоко да гледа да се справи. И за бога, бъдете внимателни!

Зад тезгяха със сладоледите в ресторант „Голямата мечка“ актьор в скафандър с меден цвят разбъркваше бананов шейк с шоколад. Сега, в ранния следобед, имаше повече хора и банда гладни и разочаровани зяпачи стояха на улицата и гледаха объркани към него, чудейки се какво е станало с робота, заради който бяха дошли. Над тях огромният диск на Юпитер запълваше черния космически мрак, на повърхността му голямо червено петно се гърчеше и носеше насам-натам, ярко като локва стопен метал. Високоговорителите на Калисто, скрити във въздухопроводите и кухите стени, издаваха своя нискочестотен шум, проникваща навсякъде електронна музика, приглушена от разговорите на възрастните и радостните писъци на децата.

Пред големия кръгъл портал стотина метра по-надолу по булеварда тези викове бяха особено силни. Това беше входът — „входният шлюз“, както напомняха на екипите да го наричат — към „Галактическо пътешествие“. Тази нова атракция беше създадена от дизайнерите на Утопия след смъртта на Найтингейл. Малки вагончета се движеха по електрическа линия през серии от движещи се образи — астероидни пояси, мъглявини, свръхнови звезди.

Децата обичаха „Галактическо пътешествие“, но всички над петгодишна възраст намираха атракцията за ужасно скучна и я избягваха. Тъй като малките деца и отегчените родители бяха единствените пътници, тук почти не ставаха инциденти. В резултат на това нямаше камери или сензори, нито инфрачервени ограничители на трасето. И тъй като атракцията се управляваше практически автономно, операторите имаха много малко работа. Това правеше „Галактическо пътешествие“ почти толкова непопулярно сред персонала на Утопия, колкото сред възрастните посетители.

Единствените служители, които обичаха да работят там, бяха с романтична нагласа. Както при всички главни атракции, в „Галактическо пътешествие“ имаше голямо „задкулисно“ пространство за обслужващия персонал и техниците, подобно на огромен лабиринт. Едно от най-отдалечените кътчета беше Текстилният център, където тъмните мрежи и велурът за фона се крояха и поправяха. Операторите бяха открили, че това е идеално място да водят своите интимни приятелки или случайни партньори измежду посетителите. Текстилният център беше толкова популярно място за срещи, че наричаха голямата маса за кроене „стенещата дъска“. Когато управата разбра за това, бяха направени стратегически размествания на персонала. Сега работещите в „Галактическо пътешествие“ бяха главно жени на по 50–60 години. Средната възраст на персонала беше най-високата в Утопия и Текстилният център се използваше само по предназначение, и то не много често.