Линкольн Чайлд - Утопияленд

На ръба на масата седеше Джон Доу. Скръстените му в глезените крака се люлееха небрежно над пода. Беше тъмно и бялото на очите му смътно проблясваше под приглушеното фосфоресциране на далечния космос. И той като Сара Боутрайт говореше по телефона.

— Това е много интересно. Правилно постъпи, като ми се обади. Очаквам скоро да ми кажеш подробностите. — Той послуша още известно време. Изглежда нещо му се стори смешно, защото внезапно избухна в добродушен смях, макар че беше достатъчно възпитан, за да сложи ръка на слушалката. — Не — каза той след това. — Не, не, не мисля, че имаме основание да се тревожим, нито пък да отлагаме. Скъпи приятелю, това е немислимо. — Той замълча. — Моля? Да, съгласен съм, това беше неприятно, но тук говорим за лазери и мощни експлозиви, а не за мозъчна хирургия. Те не са лесно предвидими.

Той отново се заслуша, този път за по-дълго.

— Вече говорихме за това — каза най-накрая. — Доколкото си спомням, миналата седмица. — Гласът му беше спокоен и непринуден като на човек с добри обноски, който разговаря с равен. — Ще ти повторя същото, което ти казах и тогава. Няма за какво да се тревожиш. Времето, което прекарахме в планиране, в изглаждане на плановете и преодоляване на препятствията, не беше изгубено. Анализирали сме всеки възможен изход, подготвени сме за всякакви случайности. Ти го знаеш също така добре, както и аз. Трябва да бъдем спокойни. Съмненията ни са предатели, заради които можем да загубим онова, което можем да спечелим, ако не се плашим да опитаме.

Джон Доу се засмя, после тонът му рязко се промени. Стана студен, дистанциран, снизходителен.

— Не се съмнявам, че ще си спомниш и другото, което ти казах. Беше неприятно и не бих искал да го повтарям. Вече няма връщане назад. Обвързани сме. Досега ти получи достатъчно, за да се колебаеш. Помни, че само една дума от когото трябва, е достатъчна, за да те арестуват и да те затворят до живот сред затворници, които имат нужда от… развлечения. Разбира се, нещата няма да стигнат толкова далеч. Моите приятели ще намерят по-бърз и краен начин да ти покажат недоволството си.

Също така внезапно, както се беше появил, заплашителният тон изчезна.

— Но това, разбира се, няма да стане. Ти приключи с трудните задачи. Всъщност задачата ти сега е да не правиш нищо. Не е ли чудесен пример за парадокс?

Той изключи мобилния телефон и го остави на масата до себе си. После извади от джоба на сакото си радиостанция и набра някаква честота.

— Гадняр, тук е Първи фактор — каза Джон Доу. — Културният говор от предишния разговор беше изчезнал. — Съобщението е предадено в тринайсет и четиридесет и пет. Доставка в четиринайсет и петнайсет, както е по график. Току-що разбрах за малък проблем. Днес в парка се намира някой си Андрю Уорн. Изглежда той е програмирал Метанет и са го довели да я поправи. Трябваше да идва следващата седмица, но е подранил. Не, не знам защо. Но не можем да му позволим да души наоколо, да търси и да открие бъговете. Снежанка ще ми съобщи описанието му и къде е бил за последно, а аз ще ти ги предам. Направи необходимото, за да премахнеш заплахата. Оставям творческите детайли на теб.

Господин Доу свали радиостанцията и огледа изолираната стая. Отдалеч се чу слаб детски смях, когато кабинката пое по обиколката. След малко той погледна към радиостанцията, промени честотата и отново я вдигна към устните си.

— Воден бик, тук е Първи фактор. Чуваш ли ме?

Чу се кратко изпращяване.

— Слушам.

— Как е времето там.

— Слънчево. Шанс за валежи — нула.

— Съжалявам да го чуя. Слушай, готови сме. Можеш да действаш, когато си готов.

— Разбрано, Воден бик, край.

Радиостанцията замълча. Господин Доу я пъхна в джоба на лененото си сако, кръстоса ръце и се излегна на „стенещата дъска“, полюлявайки доволно крака.

Мъжът на склона бавно свали радиостанцията от ухото си. Този път, вместо да я закачи на колана, той я прибра в сака, близо до дебела смачкана книга. За миг очите му се спряха на нея — том първи от „По следите на изгубеното време“ на Марсел Пруст. Импулсивно я взе и прелисти мръсните страници, докато стигна онази, която беше подгънал преди малко.

Водният бик не беше читател по природа. През младостта му винаги се случваха твърде много бели, в които трябваше да се набърка, и не му оставаше време за четене. Веднъж в поправителното училище свещеникът им беше чел проповед. Беше казал на момчетата, че книгите са врати към нови светове. Водният бик не му беше обърнал внимание. Но по-късно като снайперист във флота той си беше спомнил за тази проповед и се беше зачудил какви ли са тези светове.