Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Обикновените. Нали знаете, от клас Б.

— Клас Б?

— Разбира се. Според класификацията в Оранжевата книга — 1.3. — Думите му бяха посрещнати с тишина и Смайт добави: — Това е една от класификациите на ООН за опасни стоки. Степен на опасност 1.3. Професионални фойерверки. — Той изглеждаше шокиран от пълното им невежество.

— Много ли са?

— Много? А, говорите за фойерверките. О, да. Ще бъдете изненадан колко са много, защото всяка вечер има празнично шоу. Особено „Хризантемите“, „Кометите“ и…

— Разбирам? Кои от тях експлодират?

Той забави, а после спря да чисти очилата си.

— Да експлодират? — попита Смайт. Имаше дразнещия навик да повтаря последната дума от всеки въпрос. — Да видим. Всички фойерверки експлодират, затова са създадени. — Той започна да обяснява с бавния търпелив тон, който човек използва, когато разговаря с малко дете. — Разбира се, има различни видове барут — по-ситен и по-едър…

— Не, не — прекъсна го Уорн. — Исках да кажа кои избухват?

— Кои избухват? Зависи какво разбирате под избухване. Някои се разпръскват встрани, а други — спираловидно. Те са подвижни, затова избухват нагоре, надолу и встрани. Или „Цветните фонтани“, които…

— Не! — Уорн с усилие се овладя. — Кой вид причинява щети?

Смайт изглеждаше шокиран. Сложи си очилата.

— Трябва да кажа, че повечето от тях причиняват щети. Или биха причинили, ако не се използват според инструкциите. — Той се поколеба и погледна по-внимателно Уорн. — Но фойерверки като „Звездните кълба“ и „Титановият гръм“ вероятно биха… — Гласът му заглъхна.

— И къде са те? — попита Уорн, почти подскачайки от нетърпение.

— В складовете на ниво В.

— Имате ли достъп там?

— Разбира се. Аз контролирах подреждането им.

Уорн погледна Пекъм, който слушаше разговора с нарастващо недоверие. После отново се обърна към Смайт.

— Вижте — каза той, — имаме нужда от помощта ви. Свързано е… с онова, което намерихте в барчето за специалисти. Ще ни заведете ли до тези складове?

Смайт отново се поколеба, този път по-дълго.

— Моля ви, господин Смайт, въпросът е на живот и смърт. Ще ви обясня по пътя. Трябва да бързаме.

Най-накрая Смайт кимна.

— Елате тогава — каза Уорн, хвана го за ръката и почти го избута през вратата. — Трябва да действаме много бързо. — Уингнът — рязко добави, — след мен.

Със силно изсвирване като от клаксон доволният Уингнът се спусна напред, следвайки групата навън.

Ангъс Пул взимаше тесните метални стълби по две наведнъж, изтегляйки се по перилата. Бяха минали много години, откакто го бяха карали да марширува с пълна екипировка, и вече се беше задъхал. Отляво бетонната стена на стълбището завиваше и изчезваше над главата му, откъдето флуоресцентните лампи се спускаха към лицето му под все по-голям ъгъл. Вдясно, зад огледалното стъкло, зелените поляни и шарените палатки на Камелот оставаха все по-ниско — колоритен пейзаж от укрепления, знаменца и пищни средновековни ритуали. Пул не му обръщаше внимание.

Отне му доста време да намери стълбището — трябваше да убеди един актьор от Камелот да му отвори и да заблуди един от охранителите с пропуска на Уорн. Докато се качваше нагоре, не искаше да мисли колко минути е изгубил.

Не искаше да мисли и колко налудничаво беше всичко това. Идеята, че огромният купол е бил миниран, за да избухне и да затрупа с безброй парчета стъкло и метал вътрешността на парка, изглеждаше крайна дори за тип като Джон Доу. Пул се чудеше дали Сара Боутрайт е разбрала добре думите, излезли от разбитата уста на Барксдейл. И дали изобщо можеше да му се вярва. Може да е имал халюцинации. Или пък да се е опитвал по този начин да избяга, когато го оставят сам в Медицинския център. Но Пул отхвърли това. Барксдейл отчаяно се опитваше да говори, давеше се в собствената си кръв, за да предупреди шефката на парка. Само усилието да движи разбитите си челюсти вероятно е било убийствено. Сигурно беше казал истината.

Коридорът зави леко, Камелот изчезна и стълбите завършиха пред метална врата. Тънка ивица слънчева светлина очертаваше правоъгълник на фона на тъмната рамка. Работник с бежов гащеризон слизаше по стълбите с голям сак в ръка. Погледна го бегло, докато се разминаваха. Пул отвърна на погледа му, но продължи да се изкачва колкото можеше по-бързо — последното, което му трябваше сега, беше да спре и да отговаря на въпросите на някакъв глупак. За щастие никой не му изкрещя да спре и той продължи да се изкачва, потънал в мисли за предстоящата си задача.