Линкольн Чайлд - Утопияленд

Внезапно съзря някакъв предмет на дъното на плитко дере и свърна, за да го избегне. После спря, бързо се върна и коленичи край него.

— Мили боже! — прошепна той.

Беше тяло на мъж — на около четиридесет, висок, с униформа на работник по поддръжката. Обувките му с гумени подметки бяха под тялото, а от колана му висеше някакво електронно устройство. Голямо кърваво петно беше разцъфнало върху бялата му работна дреха. Пул го докосна с пръст — беше засъхнало, смъртоносната рана беше отпреди няколко часа.

На по-малко от два метра от трупа внимателно беше положен друг заряд. Пул го огледа внимателно.

С периферното си зрение долови някакво движение. Старите му, полузабравени рефлекси внезапно заработиха и Пул моментално залегна върху камъните до трупа. После предпазливо погледна, използвайки го за прикритие.

Отначало не видя нищо — набраздената от стихиите повърхност на платото изглеждаше напълно спокойна. Но после движението се повтори. Беше мъж, който вървеше под слънцето отвъд огромната сянка на купола. Движеше се бавно, плътно притиснат до основата, и от мястото си Пул виждаше само лявата част на тялото му. Носеше бежов гащеризон като работниците от инфраструктурата и Пул изпсува тихичко, защото разпозна мъжа, с когото се беше разминал по стълбището. Тогава беше толкова замислен какво му предстои, че дори не се запита кой би могъл да слиза по тези стълби. Беше приел, че всички хора на Джон Доу вече са се оттеглили, готови да заминат с бронираната кола. А трябваше да се досети, че Джон Доу е професионалист и ще остави човек, който да наблюдава мястото до последната минута. Никога не предполагай , бяха го учили. Винаги задавай въпроси. Не приемай нищо за даденост.

Неподвижно залегнал зад трупа, той наблюдаваше как мъжът бавно се придвижи, огледа се, после отново пристъпи напред. Пул разпозна дебнещите движения — мъжът следеше някого. И беше напълно ясно кого.

Когато мъжът доближи сянката, за миг отстъпи от купола, за да заобиколи някакво невидимо препятствие. Тогава се показа изцяло и слънцето проблесна върху дулото на тежка пушка.

Пул отново яростно изруга под нос. Оръжие като това напълно променяше правилата на играта. Не можеше да си позволи да влезе в равен бой срещу снайпер. Нямаше избор, освен да заеме защитна позиция, за да не го видят отдалеч. Освен това нямаше време за игри и забави.

Можеше да направи само едно — да изненада мъжа, да го примами достатъчно близо и снайперът да не му дава никакво предимство.

Отново погледна — мъжът в гащеризона се канеше да навлезе в сянката на купола. Докато присъствието му все още не беше разкрито, Пул се сви зад трупа, нагаждайки се към скованите му извивки. Мъжът знаеше, че тук има тяло; несъмнено той беше причината то да е тук. Нямаше да очаква втори труп до него.

Пул бръкна в джоба си и извади пистолета на хакера. С пестеливи движения провери дали има патрон в магазина. После сложи ръка на гърдите си и зачака, ослушвайки се. Вече не можеше да вдигне глава — щеше да бъде забелязан. Затова изчака да чуе издайническия звук на приближаващи се стъпки. Острите камъни се забиваха в гърба му, а миризмата на евтин одеколон изпълваше ноздрите му. Добър избор , Пул, помисли си. Можеше точно сега да си пиеш бирата в „Морето на спокойствието“. Вместо това си гушнал един труп и чакаш или да ти прострелят задника, или да те вдигнат във въздуха…

Чу шум от стъпки. Забавиха се, спряха и отново продължиха ритмично и все по-близо. Пул чакаше, дишаше бавно. Пет секунди. И тогава сянка падна върху него.

Когато главата й се появи, Пул вдигна пистолета и го подпря върху лявата си ръка.

— Стой! — каза той.

Мъжът рязко спря, после бавно отпусна вдигнатия си крак на земята. Пул лежеше в каменистата долчинка с пистолет, насочен към главата на мъжа. За един дълъг миг двамата просто се гледаха.

— Хубав ден, стига да не завали — най-накрая каза Пул.

Мъжът не отговори. Беше здрав, с къса коса, която падаше върху слепоочията и тила му на гъсти къдрици. Пушката беше в дясната му ръка, изнесена встрани от тялото, дулото й сочеше към земята.

Пул внимателно се претърколи напред и се изправи, без да изпуска от прицел мъжа. Чуваше как полепналите по гърба му камъчета падат на земята. Отстъпи една-две крачки, опипвайки внимателно терена с крака, за да не изгуби равновесие. После кимна към снайпера.

— Само един тип хора предпочитат това оръжие. Служил ли си във флота?