Линкольн Чайлд - Утопияленд

— По дяволите! — За миг Уорн почувства, че го обзема отчаяние. — Слушай, ти знаеш какво смятам да направя, нали?

Пекъм присви очи.

— Предполагам.

— И си съгласен, че нямаме друг избор?

Пекъм бавно кимна.

— Трябва да отида със Смайт и да взема каквото ми трябва. Може би все още има време, да се надяваме. Но имам нужда от помощта ти.

Той разкопча ехолокатора от китката си.

— Това е устройството, което Уингнът следва — каза той, подавайки го на Пекъм. — Ако му го наредя, ще отиде при него, където и да е.

Видеотехникът го взе малко предпазливо, сякаш Уорн му подаваше някой от зарядите. Уингнът чакаше навън и с интерес наблюдаваше размяната.

— Знаеш ли какво да направиш с него?

Пекъм кимна.

— Тогава върви. Тичай. Не се излагай на повече опасност, отколкото сметнеш за необходимо. Ще накарам Смайт да ми покаже къде да сложа експлозивите. Ако има още време, ако не сме закъснели, ще се видим там.

Пекъм отново кимна. Лицето му беше пребледняло, а изражението мрачно, но решително. Обърна се и без да каже нито дума, изтича вън от склада към аварийния изход.

Уорн също го последва.

— Хайде, момче — подкани той мило Уингнът.

Погледна часовника си. Беше 16:24.

Последният товар от опаковани в кафява хартия банкноти беше вкаран в туловището на бронираната кола, списъкът беше пълен, сумата заверена и усмихнатият мустакат Ърл Кроу беше дал към дежурните в контролната кабина знак, че всичко е наред. Върн му отговори. Кроу се качи през вратата до шофьора, тя се затвори с тътен и след серия от команди от контролното табло огромната полукръгла врата се върна на място, отвори коридора и запечата предавателната камера и вече празния трезор.

С последно помахване шофьорът подкара колата и бавно пое обратно по коридора. След петнадесет метла зад плавния завой имаше разклонение. След още петнадесет метра беше охранителният пункт. А след това — служебният паркинг и пътят, който водеше към шосе 95 и безкрайните възможности.

Но колата не продължи по коридора, а след няколко метра спря. После пак тръгна много бавно, докато не излезе от обсега на двете охранителни камери. Там отново спря.

Почти веднага една част от близката стена се отмести. Вратата на бронираната кола се отвори и сгъстеният въздух със свистене излезе навън.

Джон Доу излезе пръв. Огледа се в двете посоки, приглади ризата си и се качи в колата. После се появи Гадняра. Носеше същото кожено яке като при срещата си с Том Тиболд в микробуса сутринта. И той се огледа наляво и надясно с присвитите си и безизразни очи. После изкачи стъпалата и потъна в колата. Последен се измъкна младият Хакер Джак. Лицето му беше подуто и изранено, а кокалчетата на единия му юмрук окървавени, сякаш ги беше сцепил върху някакъв остър предмет — или може би зъби. Той извади голям сак и затвори панела зад себе си. После се качи по стъпалата и вратата на бронираната кола отново се затвори.

Вътре Джон Доу се провря покрай Ърл Кроу в задната част. Кроу го видя как отваря едно от страничните отделения, оглежда, а после опипва еднаквите пачки банкноти, които запълваха рафтовете.

— Както е казал Джордж Бърнард Шоу, липсата на пари е коренът на всички злини. — Джон Доу затвори преградата. — С това тук всички ние дълго време ще бъдем добри момчета.

— Взе ли дисковете? — попита Кроу.

Джон Доу кимна и поглади разсеяно джоба на лененото си сако. После погледна часовника си.

— Водния бик не се появи на уговореното място. Обаждал ли се е?

Шофьорът поклати глава. Слушалките му изпращяха и той протегна ръка към бутона на радиостанцията.

— Тук Девет Ехо Браво, край.

— Девет Ехо Браво, тук център Утопия. Виждаме, че сте спрели в коридора за достъп. Чухме сигнала от затварянето на сейфа и чакахме да подадем сигнал „Свободно“. Съобщете причината за забавянето ви, край.

— Утопия Център, нищо особено. Двигателят леко се задави. Мисля, че е от вентилацията. Сега ще го оправим.

— Девет Ехо Браво, разбрано. Ако проблемът е сериозен, моля да го отстраните навън. Повтарям, навън.

— Утопия Център, повтарям, не е сериозно. Всеки момент тръгваме.

Кендимен изключи радиостанцията и погледна назад към отделението за парите.

— Прослушах разговорите между охраната вътре — каза той. — Слухът за Станция Омега си пробива път към ниво В. Персоналът се изнервя.

— Не се притеснявай — каза Джон Доу. — Ще изчакаме Водния бик още няколко минути. После тръгваме.