Линкольн Чайлд - Утопияленд

Мъжът го погледна, без да отговаря.

— Аз бях в деветдесет и шести морски експедиционен корпус — продължи Пул. — Поне докато не се умориха от компанията ми. Това е историята на моя живот.

Мъжът пак нищо не каза, само гледаше безстрастно.

Пул въздъхна.

— Добре, щом не можеш да водиш цивилизован разговор, защо поне не пуснеш оръжието?

Мъжът остана неподвижен и след една-две секунди Пул насочи пистолета си към краката му. Нямаше време за любезности, щеше да го простреля в капачката, да го обездвижи и да получи информацията, която му беше нужна.

Дясната ръка на мъжа моментално се отпусна и пушката падна на земята с дулото напред. Пул се усмихна. Мъжът беше проследил погледа му — много умно.

— Това е все пак някакво начало — каза той. — Сега вдигни ръце над главата си, разтвори пръсти и ми кажи как най-бързо да дезактивирам този твой шедьовър.

Безочливо бавно мъжът започна да вдига ръце. Пул се канеше да се оплаче, когато видя дясната ръка да отскача със скоростта на нападаща змия и да изчезва зад гърба на мъжа.

Вдигна пистолета и веднага стреля, но не чу звук от изстрел, а само тихо сухо щракане. Когато разбра, че патронът е засякъл и го изхвърли от дулото, ръката на мъжа отново се беше появила и държеше пистолет 45-и калибър, после нещо проблесна и Пул изпита чувството, че кон е стъпил върху стомаха му. Стреля, но вече падаше назад, черният свод на купола и синевата на небето бясно се завъртяха над него, а после твърдият ръбест камък на платото се надигна, за да посрещне раменете му, дъхът излетя от дробовете му и изведнъж всичко почерня.

Тежката стоманена врата беше с надпис „Строго охраняван район: само за оторизиран персонал“. Уорн стоеше до нея, хвърляйки изнервени погледи надолу и нагоре по коридора, докато Смайт набра някакъв код, откачи пропуска от сакото си и го мушна в скенера, а после сложи дланта си върху съответното устройство. Чу се шумно изщракване и вратата се отвори. Сух въздух със свистене изскочи навън. Уорн забеляза, че ръбовете на вратата бяха обвити с гума.

— Тук е доста самотно — каза той.

Забележката му прозвуча нелепо, но имаше нужда да каже нещо, каквото и да е. По пътя беше успял да отклони повечето от въпросите на Смайт, като му каза само, че паркът е в огромна опасност и че той е единственият, който може да им помогне. По-добре да запълниш тишината с празни приказки, вместо да отговаряш на въпроси. От другата страна на вратата Пекъм чакаше. Изражението на пълно недоумение и мъка беше напуснало лицето му.

— Зоната е изолирана, докато бронираната кола е в сградата — каза Смайт. — Само специалисти или членове на персонала с поне второ ниво на достъп могат да влязат тук. — Той пристъпи напред, следван от Уорн и Пекъм.

Помещението беше забележително голямо — дължината и относителната му празнота напомниха на Уорн за гимнастически салон. Подът беше покрит с черна гумена изолация. Стените бяха голи, като изключим разнообразието от плакати и предупредителни надписи: „Синтетично облекло забранено“, „Излагането на кожа опасно“. В средата на помещението на разстояние от по двадесет метра стояха дълга редица метални контейнери. Бяха еднакви, всеки около два метра висок и пет метра дълъг, прикрепени за бетонната платформа, която се простираше по дължината на стаята. Тежки катинари държаха заключалките им. До всеки от тях имаше зелено пластмасово кошче за боклук, на което с черни букви пишеше „Органични остатъци“.

— Това ли са складовете за фойерверки? — попита Уорн, посочвайки контейнерите.

Смайт кимна.

— Както виждате, разположени са на разстоянието, определено от Комисията по тютюна, алкохола и взривните вещества. Всичко тук отговаря или дори надминава всички законни стандарти. С едно изключение. — Той се приближи до малка врата на отсрещната стена на помещението и натисна дръжката й. — Видяхте ли? — каза намръщено, докато се връщаше. — Заключена е.

— И какво?

— С електрическа ключалка. Предпазна мярка, когато бронираната кола се товари. Пълно нарушение на изискванията за съхранение, узаконени от Комисията за безопасност на труда. Оплаках се на няколко пъти, но ми казват, че е само за десет минути на седмица. Щом трезорът се затвори и колата поеме по пътя си, електрическата ключалка се изключва. Но все пак това си е нарушение. — Внезапно Смайт погледна към Уорн, сякаш нова мисъл му мина през главата. — Може би вие можете да съобщите за това на когото трябва?