Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Да изляза ли да вдигна капака? — попита Кроу.

Джон Доу поклати глава.

— Няма нужда. Камерите не ни хващат, нали?

Шофьорът погледна през бронираното стъкло, после в огромното огледало за обратно виждане и най-накрая в страничното.

— Така е — каза той. После отмести поглед назад към скенера, който следеше движението.

Затова не видя мъжа — почти хлапак, луничав и уплашен, с насълзени очи и нос почти толкова червен, колкото косата му — който се измъкна нервно от аварийния изход зад колата, прикрепи нещо, което приличаше на каишка на часовник под задния амортисьор, и изчезна.

Уорн бързаше по коридора. Под едната си мишница носеше десетина празни, обвити в гума черни тръби с издълбани в края номера, описващи мощността на заряда. Под другата — няколко различни фойерверки, още в найлоновите им опаковки. Притисна ги внимателно към себе си — Смайт го беше предупредил най-подробно какво би могло да стане със съставките им, ако паднат отвисоко върху бетонния под.

Зад него вървеше самият Смайт, обхванал с две ръце големи, опаковани в кафява хартия фойерверки „Титанов гръм“ и други неща, които Уорн не разпозна. А зад Смайт с къси резки движения се носеше Уингнът. Четири големи „салюта“ бяха залепени за двигателния му корпус и дълги фитили от стегнато увита тъмна хартия висяха зад него.

Коридорът беше пуст. Уорн разсеяно поглеждаше вратите, покрай които минаваха — реквизит за сезонните представления, складове за холографска и видеотехника, водопречиствателна подстанция — все места, които не се посещаваха често и без проблем можеха да бъдат изолирани при ежеседмичните посещения на бронираните коли. Тъй като сигналът за колата беше прозвучал, влязоха със секретния пропуск на Смайт. Едва когато колата напуснеше коридора, служителите на Утопия щяха да бъдат допуснати в тези коридори.

— Сигурен ли си, че пътят е оттук? — подвикна Уорн през рамо.

Смайт, който задъхано се опитваше да държи здраво товара си, не отговори. Уорн погледна назад. На лицето на пиротехника бяха изписани различни чувства — смайване, неодобрение, загриженост. Какво ли щеше да направи Смайт, ако знаеше плана в подробности? Дали би се съгласил, че това е единствената им възможност, или направо щеше да му откаже?

Докато тичаха, постепенно чистият и стерилен въздух на Подземието се изпълваше с миризмата на дизелови пари. Закъсняхме ли — зачуди се той с внезапна тревога. Беше минало твърде много време, крайният сигнал вече трябваше да е прозвучал. Джон Доу и хората му сигурно бързаха да си тръгнат. Щом вече бяха взели парите, какво още чакаха?

И тогава чу нещо през отекващия шум от стъпките им — звук на работещ двигател. Беше ниско и гърлено ръмжене, което звучеше не на място из бетонните коридори. Спомни си какво му беше казала Аманда Фрийман, докато го развеждаше: единственият неелектрически транспорт, допускан тук, е бронираната кола, която веднъж седмично прибира парите.

Уорн забави ход. Пред него коридорът се вливаше в друг, по-широк. Уорн видя или реши, че е видял отляво слаб отблясък дневна светлина по бетонните стени.

Обърна се към Смайт с безмълвен въпрос. Пиротехникът кимна в отговор: това беше коридорът, по който минаваше бронираната кола.

Уорн продължи към Т-образното разклонение по-бавно. Шумът на дизеловия мотор определено идваше от дясната страна на коридора. Това означаваше, че бронираната кола трябва да мине пред очите му, за да напусне Подземието.

Обзе го странна смесица от чувства. Едното беше облекчение, че въпреки всичко бяха пристигнали навреме. Другото — чист страх. Имаше и още едно — какво правеше тук той — теоретикът бунтар, свикнал с лаборатории и симпозиуми? Би трябвало да се опитва да възстанови западащата си кариера, да пише за някое научно списание, да прави лабораторни изследвания. Защо се намираше точно тук?

Беше си задавал и преди този въпрос. И отново си даде същия отговор. Не трябваше да бъде тук. Но нямаше кой да го замести. Само той имаше шанс да спре тези хора да не взривят купола. А за да го направи, трябваше да им попречи да излязат от Подземието.

На тридесетина метра преди кръстовището спря. Коленичи и с леко треперещи пръсти остави тръбите на пода. Уингнът чакаше наблизо, нормалните му зигзагообразни движения бяха по-ограничени. Изглежда още се опитваше да нагоди хода си към допълнителния товар.

Уорн остави зарядите до тръбите.

— А сега какво? — попита колкото можеше по-спокойно.