Линкольн Чайлд - Утопияленд

Пекъм посочи към разклонението.

— Тази кола ще мине покрай нас за секунда-две. Как ще се правиш за толкова кратко време?

Уорн го погледна пребледнял. В трескавото си планиране изобщо не беше замислил за това.

— Тогава трябва да намерим начин да я спрем — каза той. — И то точно когато стигне разклона.

С отчаяние установи, че няма начин това да стане. Сети се за думите на Пул: Няма да се хвърля пред бронираната кола с тайната надежда, че ще спре. Беше прав. Нямаш никаква…

Но внезапно си спомни нещо.

— Стойте тук — каза на Смайт, после се обърна към Пекъм и му направи знак да го последва. — Ела с мен.

Уорн хукна обратно по коридора, следван от техника, и спря пред вратата, която беше видял по-рано: „Склад за холографска и видеотехника“. Натисна дръжката — беше заключена. Пекъм прокара картата си през най-близкия скенер и вратата се отвори. Уорн се спусна вътре, запали лампите и трескаво заоглежда препълнения склад. През целия ден имаха предимство , помисли си той. Изобщо не ни дадоха шанс. Дано веднъж ни провърви за разнообразие!

И тогава го видя — ниския цилиндричен корпус, който търсеше. Намираше се в най-далечния ъгъл, между други два — портативен холограмен предавател като онзи, който Тери беше демонстрирала в кабинета си сутринта.

Той изтича до него и го побутна на големите му колела. Пекъм го наблюдаваше с любопитно присвити очи. Те внезапно се разшириха, когато разбра какво ще стане.

— Имаме ли време? — попита.

Уорн спря и се ослуша. Тук звукът на мотора се чуваше по-тихо, но беше ясно, че все още работеше на празен ход.

— Трябва да опитаме! — каза той.

— Но ако колата тръгне преди…

Уорн му направи знак да млъкне.

— Всичко по реда си. Да вървим.

И бутайки цилиндъра пред себе си колкото се можеше по-бързо той излезе от склада и пое обратно по коридора.

Тери крачеше напред-назад из малката рецепция в комплекса на охраната. Несъзнателно свиваше и разпускаше юмруци. Къде е Андрю? Какво става? Всичко наред ли е? Очакването и несигурността бяха мъчителни. Тя погледна към вратата към коридорите на ниво В. Лекарят я беше оставил широко отворена, когато беше изтичал вътре преди няколко минути. Усети, че отново свива юмруци. После погледна Джорджия, която неспокойно се размърда в количката.

Каквото и да става, припомни си тя. Каквото и да става.

Преди минута, може би две, беше дочула плач. Беше слаб и приглушен от стените. Макар че не можеше да си представи шефката на парка да пролива сълзи за когото и да било, Тери знаеше, че гласът би могъл да бъде само на Сара. Тревогата й се усили и тя закрачи по-бързо.

Зад нея се чу шумолене — Джорджия се беше изправила, подпирайки се на количката. Примигна веднъж-два пъти; погледът й беше замаян. Още не е на себе си , помисли си филипинката. Не знаеше дали е от лекарството, или от шока.

Джорджия направи една несигурна стъпка напред, после втора. Вървеше към вратата, по посока на звука.

Тери нежно сложи ръка на рамото й.

— Къде отиваш, Джорджия?

— Търся баща си. Мисля, че чух гласа му.

— Баща ти в момента не е тук.

Джорджия за пръв път я погледна. Очите й бяха започнали да се проясняват.

— Къде е?

Тери облиза устни.

— Не съм съвсем сигурна. Той… трябваше да се погрижи за нещо.

Джорджия примигна.

— Помоли ме да ти предам, че ще се върне скоро. Каза, че дотогава трябва да се грижим една за друга.

Внезапно гласът на Сара прокънтя в тишината:

— Фреди, не можеш да умреш. Чуваш ли ме? Остани, Фреди, моля те.

Джорджия трепна.

— Кой плаче?

Тери мълча, докато плачът отново започна.

— Прилича ми на Сара. — Джорджия се обърна към нея. — Сара ли е? Какво е станало?

Тери още се колебаеше. Какво да й каже? Нямаше представа как би отговорил Уорн, какво би искал да направи.

„Ако бях на нейно място, щях да искам да разбера истината.“

Тя леко притисна рамото на момичето и го обърна към себе си.

— Помниш ли срещата сутринта?

Джорджия кимна. Тери хвана и другата й ръка.

— А мъжа, който говореше с акцент?

Момичето отново кимна.

— Ранен е тежко. Сара е разстроена. Опитва се да го спаси.

— Не трябва ли да им помогнем?

— Мисля, че в момента Сара има нужда да остане сама. Но е много мило от твоя страна. Тя би ти благодарила.

Плачът отново се усили. Беше мъчителен звук — неутешим и самотен. Джорджия послуша още малко и се обърна към Тери, която не успя да разбере изражението й. После бавно сведе поглед.