Линкольн Чайлд - Утопияленд

През цялото време, дори при премеждието в склада за дрехи, Джорджия се беше държала стоически. Но сега красивото лице внезапно се разкриви, устните потръпнаха, после се разтвориха… Очите й се напълниха със сълзи.

Тери импулсивно я привлече към себе си, както Уорн бе постъпил с нея съвсем скоро. И тогава Джорджия внезапно избухна в плач. Сякаш някакъв бент, който дълго е бил под напрежение, най-после беше прелял. За минута-две Тери я остави да плаче, леко галейки косата й.

— Възрастните не бива да плачат — най-накрая каза момичето.

— И възрастните плачат — отвърна Тери, без да престава да я гали. — Не си ли виждала баща си да плаче?

Джорджия още по-силно се разхлипа.

— Веднъж… Имаш ли сестри?

Въпросът беше толкова неочакван, че за миг Тери спря да гали косата й.

— Не — каза тя след малко. — Единствено дете съм. В католическа страна като Филипините това е рядкост.

— Винаги съм искала да имам сестра — прошепна Джорджия.

Единственият отговор на Тери беше отново да погали косата й.

— Какво поръча татко? — попита след малко Джорджия.

— Да стоим тук. Да се пазим взаимно, да бъдем нащрек, да се грижим за Сара.

Джорджия бързо се отдръпна.

— Да бъдем нащрек? — Страхът се беше върнал във влажните й очи толкова бързо, че явно никога не беше я напускал съвсем. — Мислиш ли, че той ще се върне — мъжът с пушката?

Тери отново я прегърна.

— Не, миличка, не вярвам. Но все пак трябва да бъдем нащрек.

Джорджия се размърда в прегръдките й.

— Не трябва ли да затворим вратата?

Тери погледна през рамото й — напълно беше забравила, че лекарят остави отворен главния вход на охранителния комплекс.

Тя кимна.

— Знаеш ли, това не е лоша идея.

Внимателно се отскубна от Джорджия и тръгна към чакалнята.

— Може би… е добре и да я заключиш.

Тери мина по яркия под на чакалнята, предпазливо надникна навън и огледа в двете посоки. Коридорът беше пуст. Някъде далеч се чуваше алармена сирена. Тя затвори вратата, заключи я грижливо и се увери, че никой не може да влезе.

Плачът беше престанал и над охранителния комплекс надвисна мъртва тишина.

Океан, бездънно син, искрящо лазурен, тук-таме обсипан с бели пръски. Беше спокоен, далечният шум от прибоя се усилваше и заглъхваше във вечния си ритъм — това беше съвършеният плаж, за който всички мечтатели знаят, че се намира от обратната страна на земята и стига да го открием, той ще бъде само наш.

После погледът на Пул се фокусира и илюзията изчезна.

За миг съжали за това. Нямаше спокоен океан, само синьо-черния купол на Утопия, който се издигаше над него и ребрата в най-високата му точка проблясваха на следобедното слънце. Шумът на прибоя беше собствената му кръв, която биеше в ушите му. Нямаше алабастров плаж, само стръмни склонове от пясъчник, които притискаха гърба и врата му. Вместо това имаше остра болка, която пулсираше в слепоочията му, и друга — по-дълбока и пронизваща — в стомаха.

И тогава си спомни всичко и се опита да седне.

Болката прониза корема му като нажежено острие и той се отпусна обратно със стон.

Бяха го изиграли като пълен глупак. Допълнителен пистолет, затъкнат в колана на гърба беше най-старият номер на света. Самият той го беше използвал неведнъж. Явно беше твърде стар за тази игра.

Но нямаше време да лежи и да се самосъжалява.

Отново се надигна и пропълзя назад през дерето, подпирайки се на длани и стъпала. Болката в корема стана непоносима и с нещо средно между въздишка и стенание той най-накрая се отпусна между два дебели стълба в основата на купола под най-ниската метална пътека. Там беше сложен заряд и никой не би посмял да стреля по него, ако успееше да се доближи достатъчно.

Стиснал ръба на пътеката над главата си, той бавно се изправи. Пред очите му играеха черни петна, имаше чувството, че ще припадне, но знаеше, че трябва да го направи.

Прилепна към стената на купола и се огледа. Видя мъртвия техник, който лежеше в дерето на няколко метра от него. Зад дерето мъжът с гащеризона и с многото оръжия лежеше проснат по гръб. От мястото си Пул виждаше само краката му и отпуснатата дясна ръка. Но крайниците му не помръдваха. Явно беше улучил експерта по взривовете, когато беше падал назад.

Опита се да мисли въпреки болката, която го обвиваше като мъгла. Сигурно имаше и други. Първо трябваше да се въоръжи. Но за да го направи, трябваше да се движи.

Погледни хубаво , спомни си думите на инструктора в палатката на тренировъчния лагер. Разбери колко тежка е раната ти. На екрана се беше появил образ — черно-бял кадър на старо бойно поле, където войници лежаха в окопите, а около тях бяха разхвърляни шапки, смешни ботуши и купчини дрехи. Вижте тези мъртви конфедерати , беше казал инструкторът. Защо ризите им са разкъсани така? Не от мародерите, а от самите тях, за да огледат входа или изхода на раната. Знаели са, че ако ги улучат в корема, ще умрат. Огледайте се. Разберете колко тежка е раната. И след това действайте.