Линкольн Чайлд - Утопияленд

Смайт примигна срещу него.

— Не е запалена! — надвика Андрю нарастващия грохот.

— Естествено. Не се пали, докато не си готов да запалиш фойерверките.

— Тогава ми дай кибрит. Аз лично ще ги запаля.

Смайт го погледна безизразно. Внезапно ужасяващ страх обхвана Уорн.

— Кибрит, господин Смайт.

Пиротехникът отново примигна и разпери ръце, сякаш искаше да каже: Защо аз трябва да нося кибрит?

Уорн изстина. О, господи! След всичко това…

Облегна се на бетонната стена. Зрението му се замъгли. И тогава усети, че му слагат нещо в ръката.

Беше пластмасова запалка.

Погледна и видя Пекъм да се връща на мястото си до Уингнът. Видеотехникът сви рамене и нервно се разсмя.

— От време на време изпушвам по някоя пура — каза той.

Уорн се надвеси над пиротехническата запалка, така че краят й да бъде точно над малкото пламъче. Тя веднага пламна и заискри, съскайки яростно. Той хвърли запалката на Пекъм и се обърна към редицата тръби точно когато носът на бронираната кола се появи пред тях.

На фона на тунела тя изглеждаше смайващо голяма, подобна на слон, неуязвима. Ивици дебела стомана, боядисани в червено, защитаваха колелата, амбразурите и прозрачната броня на прозорците. Високи стоманени прътове с бели върхове се издигаха от подсилените амортисьори. Кехлибарените светлини на покрива и ревът на мотора заляха коридора със звук и светлина. Уорн гледаше, отпуснал запалката в ръката си. Появи се кабинката на шофьора, зелена в светлината на флуоресцентните отражения. Уорн затаи дъх в очакване. Сега цялото разклонение беше запълнено от грамадния корпус. За миг той се уплаши, че нещо се е объркало и че колата ще продължи напред. Но в този момент с протестиращо скърцане на спирачки тя спря, без да изключва мотора, тресейки се от мощността му.

— Да паля ли? — попита Пекъм зад Уингнът.

Уорн погледна. Истинският заряд беше върху робота — четири големи пити черен барут. Трябваше да изчисли дължината на фитила — не му се искаше да изгори предварително. Но сега нямаше време да се тревожи за това. Кимна и загледа как Пекъм запали фитила, после натисна копчето върху контролния панел на Уингнът. Главата на робота се завъртя, търсейки сигнала от ехолокатора. После замръзна, насочена право към бронираната кола.

Уорн наблюдаваше. Въпреки всичко почувства вина и съжаление, че трябва да пожертва робота.

— Сбогом, Уингнът! — прошепна той. — Съжалявам.

Един миг Уингнът остана неподвижен, сензорите му бяха насочени към колата. Уорн изпита странното усещане, че може би роботът знае какво му предстои; че на някакво дълбоко, атавистично ниво ще откаже да последва команда, която е равносилна на самоубийство. И тогава с гърлено мъркане на мощните си мотори Уингнът се спусна към амортисьора от другата стана.

И също тъй бързо спря, докато фитилът още проблясваше на гърба му.

Уорн го погледна с ужас, опитвайки се да разбере какво се е объркало. Възможно ли беше да е прав и роботът да отказа да следва програмата си? После вдигна поглед към края на коридора и разбра всичко.

Върху бетонния под зад тресящата се кола лежеше нещо, което приличаше на голям пластмасов часовник, счупено на парчета. Вибрациите на колата бяха откачили ехолокатора и при падането той се беше счупил. И сега Уингнът беше замръзнал в коридора, с пет килограма мощни експлозиви на гърба, без инструкции как да изпълни задачата си.

— Какво има? — попита Джон Доу от задното отделение.

Облегнат на металното шкафче, той сложи ръце под главата си. В този момент сакото му се разтвори и под него се видя елегантна копринена подплата и кобурът под мишницата.

— Има някой в коридора пред нас — отвърна шофьорът. — Появи се иззад завоя.

— Изчакай го, ще се махне.

— Не се движи.

— Свирни му.

Кендимен се подчини.

— Още е там. Не иска да помръдне.

Джон Доу пусна ръце встрани и се наведе напред.

— Да не е глух?

— Гледа право към нас.

— Пазач ли е?

— Не, някакъв цивилен в костюм.

При тези думи Джон Доу се намръщи.

— Възможно е, допустимо ли е…

Той стана, хвана се за релсата над главата си и надникна през предното стъкло.

— Виждал съм този човек и преди — промърмори той. Внезапно чертите му се разкривиха от гняв изненада. — Това е Уорн! Настъпи газта! Смажи го веднага!

Когато моторът изрева и шофьорът отново потегли, Уорн отмести поглед от Уингнът към металните кутийки пред себе. Приближи запалката към фитила на „Златна върба“. Щом като Уингнът не можеше да изпълни задачата си, знаеше какво трябва да направи — да стреля лично по колата. Но крайниците му бяха като парализирани. За миг времето сякаш спря.