Линкольн Чайлд - Утопияленд

Уорн гледаше задъхан. Един дълъг миг чуваше само тежкото си дишане, далечно трополене на вода върху метал и бетон, вой на противопожарна аларма.

После вратата на бронираната кола се повдигна.

Уорн гледаше и се чудеше дали не е сгрешил — дали водната завеса и облаците дим не си играеха с уморените му очи. Но вратата отново помръдна, сякаш я бутаха отдолу.

Някой се опитваше да излезе.

Дишането на Уорн се ускори още повече. Погледна тръбите, които лежаха пред него, и провисналите като опашки фитили. Опита се да напъне мозъка си и да измисли нещо. Видя „Двойната хризантема“ и тежките, подобни на пити стартови заряди. Какво беше казал Смайт за тях? Еквивалент на няколко пръчки динамит.

Вратата на бронираната кола рязко се отвори и се блъсна в стената на коридора. Уорн видя отвътре да се подава мъжка глава, после горната част на торс, облечен в кожено яке. Мъжът се опитваше да излезе, борейки се с необичайния наклон на колата. В ръцете си държеше грозна на вид картечница.

Уорн отново залегна и отчаяно се огледа. Запалката лежеше отстрани, пукаше и искреше, алено пламъче на фона на бетонния под.

Нямаше време да мисли, нито да търси други възможности. Грабна я, после потърси най-близката празна тръба и пусна в нея един-два стартови заряда, трескаво намествайки фитилите им. Мъжът вдигна пушката и се подпря на рамката на вратата. Взрив от пламъци избухна от дулото, нещо изсвири над главата на Уорн.

Дишайки тежко, той пусна и огромната хризантема в тръбата, после я наклони и поднесе запалката към фитилите с вцепенени пръсти, които отказваха да му се подчинят. Последва нов оглушителен проблясък от картечницата, ново свистене на куршуми, късчета бетон полетяха към лицето му, но той насочи тръбата право към стрелеца и я отдалечи възможно най-много от себе си.

Чу се ново гневно свистене, от тръбата излезе облак дим и силният откат захвърли Уорн на пода. Нова комета от светлина, по-ярка от предишната, профуча по коридора, отскочи нагоре, после надолу и като пронизваща стрела се насочи право към отворената врата на бронираната кола. Уорн падна на земята, запуши уши и покри глава с ръцете си.

За миг зацари тишина, последвана от ужасен двоен тътен — разтърсващи последователни взривове, които се разпръснаха в блестящи искри — алени, жълти и тюркоазни, стотици миниатюрни слънца, които заслепяваха. Уорн имаше чувството, че светлината го наранява. Опита се да стане, но силната взривна вълна го блъсна отново на пода, където за миг остана вцепенен. Следващото, което почувства или си помисли, че чувства, беше как върху него се сипят конфети и безшумно падат на земята. Той лежеше и трепереше с плътно затворени очи, неспособен да помръдне от страх.

Известно време не чуваше нищо, освен бученето в ушите си. Когато то заглъхна, останалите звуци бавно се завърнаха — продължителният гръм на салюта, отекващ от многобройните стени в коридорите на ниво В, далечният вой на стотици алармени уредби от колите на служебния паркинг.

— Не виждам! — крещеше Пекъм зад него. — Нищо не виждам!

Включиха се нови пръскачки, водата се стичаше по косата и врата на Уорн във вдлъбнатината между плешките му. И тогава, най-после, той се изправи, като се подпираше на стената, отвори очи и се огледа.

Колата лежеше по същия начин — водата се стичаше като паяжина по страните й. Миризмата на барут и фосфор тежеше във въздуха. Късчета пари лежаха навсякъде, покриваха пода и стените, потъмнявайки от водата. Мъжът с картечницата беше изчезнал. Отворената врата на колата сега беше обляна в кръв и плът, а на стената върху нея имаше кървава завеса — огромна и с форма на ветрило. Уорн гледаше как струйките вода проправят бели ивици в аления цвят.

Той се облегна на стената, твърде шокиран, за да чувства каквото и да било — облекчение или страх — с изключение на неприятното усещане в ръцете. Погледна ги и с някаква далечна изненада забеляза, че те бяха жива рана — кожата им беше обгоряла от горещината на тръбата. Отпусна ги покрай тялото си, после погледна към коридора назад. Движеше се бавно, сякаш насън. Пекъм седеше до стената, покрил очите с ръце. Смайт не се виждаше никъде.

Уорн бавно издиша и облегна глава на хладната стена на коридора. Болката в дланите му се усилваше, чувстваше се ужасно уморен. Чуваше воя на алармите, усещаше струйките вода по лицето си сякаш някъде много отдалеч. Може би ако затвореше очи, щеше дори да заспи.

Още веднъж отправи поглед към бронираната кола. И сякаш го прониза ток — Джон Доу се подаваше от капака на колата. Лицето му беше почерняло, косата му — изгоряла. От раменете му се вдигаше дим. Изглежда не забеляза нито Уорн, нито разпилените пари. Погледът му беше вперен в изхода на тунела.