Линкольн Чайлд - Утопияленд

Кроу отново се появи. Дори при енергичната му работа щяха да бъдат нужни няколко минути, за да прехвърли сто милиона долара. Когато любопитството му намаля, Върн се отдалечи от прозореца, тежко се отпусна на стола зад контролното табло и отново се протегна с удоволствие.

Ърл Кроу влезе в бронираната кола, промъкна се в задното отделение и остави тежките торби да се свлекат от раменете му. Шофьорът, който го чакаше вътре, ги обърна, десетки еднакви пакетчета се разпиляха по пода от стомана и гума. Това не беше стандартната процедура — шофьорът трябваше да остане на кормилото и да контролира натоварването, оглеждайки за евентуални крадци или похитители — но в този запечатан безлюден коридор никой не можеше да ги види.

Кроу преметна отново празните торби през рамо и се обърна към шофьора, който бързо прибираше пакетчетата в страничните отделения.

— Е, ето че пак караш бронирана кола? — попита той.

Шофьорът кимна, без да спира работа.

— Точно така. И за пръв път ще задържа товара.

Кроу тихо се засмя. После се обърна, слезе по стълбите и отново тръгна към трезора.

Фалангата от охранители в Медицинския център за ВИП беше намаляла значително от последното посещение на Уорн. Когато се приближи, той видя само двама — единият наблюдаваше изхода, а другият стоеше в сянката на една алабастрова колона с ръце зад гърба. Меланхоличните звуци на струнен квартет се чуваха отвътре.

Пазачът на входа погледна значката на ревера на Уорн, кимна и ги пропусна вътре.

— Какво точно ще направим? — попита Пекъм, докато вървяха по мраморния под.

— Не знам — каза Уорн. — Питай ме пак след пет минути.

Но всъщност знаеше. Или поне се надяваше, че е така.

Думите на Пул изникнаха в съзнанието му на фона на музиката на квартета, лекия шепот на фонтаните и разговора на няколко неспокойни гости, седнали върху кожените дивани: Онзи мощен предавател, кой намерихме в сака… Нужна е пълна видимост, не действа през стени… Щом излязат от сградата, ще взривят купола. Всичко ще се срути, а те ще изчезнат в суматохата.

Може би Пул щеше да стигне до зарядите навреме, за да обезвреди достатъчно детонатори и куполът да не се срути. Но не можеха да разчитат на това. Оставаше им само едно. Да попречат на бронираната кола да напусне Подземието на Утопия.

Отново чу в ума си гласа на Пул: Имат много хубави и големи пушки… Пазачите на Утопия са невъоръжени.

Беше истина. Но може би имаха нещо друго.

Уорн премина през двойните врати и пое по покритите с килими коридори. Опита да си припомни разположението на центъра. Тогава бързаше и споменът за предишното му посещение беше доста мътен. Беше тази врата или поне така си мислеше. Без да си дава труд да почука, той завъртя дръжката и отвори.

Ниският слабичък мъж на име Смайт се обърна при звука от влизането им. Дебелите очила се бяха смъкнали на носа му, а редките му кичури коса — така внимателно сресани и намазани с брилянтин във въздушното влакче сутринта — бяха разрошени. Очевидно от доста време той се разхождаше напред-назад из помещението.

Чу се шумолене, после нещо се раздвижи зад ниската масичка, на която беше кафеварката. Появи се Уингнът и любопитно завъртя глава. Като насочи камерите си към своя господар, роботът се спусна наред, издавайки силен лай, който напомняше на оригване. Уорн го погали по главата, доволен, че го вижда. Слава богу, че и мъжът беше все още тук!

— Господин Смайт — каза той, — аз съм Андрю Уорн. Помните ли ме?

Ниският мъж се намръщи иззад очилата.

— А, да. Тази сутрин пътувахме заедно във въздушното влакче. А после се видяхме тук. Госпожица Боутрайт ви повика, след като аз… след като…

— Точно така — прекъсна го Уорн. — А това е Ралф Пекъм. Той е видеотехник и работи за Боб Алоко. И той беше тук сутринта.

Десет минути , шепнеше някакъв глас в главата му. Имаш десет минути, може би дори по-малко. Тези учтивости и представяния бяха загуба на време, но той знаеше, че за да накара Смайт да му помогне, трябваше да спечели доверието му.

— Господин Смайт, надявам се ще ми простите, но много бързаме. Чудя се дали не бихте ни помогнал.

Мъжът свали очилата си и започна да ги лъска с вратовръзката си. Сега, когато нищо не ги защитаваше от околния свят, бледосините му очи изглеждаха уязвими и объркани.

— Разбира се — каза той, — стига да мога.

— Господин Смайт, какви фойерверки има в парка?

Смайт продължи да търка очилата си.