Линкольн Чайлд - Утопияленд

Разбира се, от гледна точка на цялостния план това нямаше значение. Сега Хакер Джак отново беше в действие и загубите на екипа бяха нулеви. Е, Фред Барксдейл беше изчезнал малко по-рано от очакваното, но това просто им спестяваше бъдещи проблеми. А вече имаха два безценни диска, които можеха да продадат и да спечелят двойно. И като стана дума за печалба — бронираната кола се приближаваше към сейфа точно в този момент.

Джон Доу погледна към булеварда и отново въздъхна. Усети, че бърза да напусне това място. След цялата подготовка, планиране и изпълнение успешният край на операцията изглеждаше малко тъжен. Разбира се, разликата беше, че за пръв и последен път той действаше за себе си, а не за клиент. И сумата, която щеше да получи, щеше да подсигури старините му, без да му се налага да работи повече.

Макар че оттеглянето му се струваше привлекателно, можеше да се върне още веднъж, за да посети Андрю Уорн. Да го възнагради за нежеланата му намеса в днешните събития. Времето щеше да покаже.

Той постоя още малко, попивайки с поглед тълпите, костюмираните актьори, неземната атмосфера на мястото. После се обърна и влезе в най-близката стая за отдих.

Приближи редицата мивки и внимателно изми ръцете си, очаквайки единственият друг посетител да излезе. После отиде до служебната врата на задната стена. Набра кода за достъп и ключалката изщрака. Извади пропуск и нова значка — благодарение на покойния Том Тиболд — и ги прикрепи към сакото си. След това влезе и затвори здраво вратата след себе си.

Бетонният служебен коридор беше хладен и слабо миришеше на охладител. Джон Доу погледна първо вляво, после вдясно, извади радиостанцията от джоба си и набра една честота.

— Воден бик, тук е Първи фактор — каза той в микрофона. — Обади се.

Заслуша се за миг.

— Воден бик слуша.

— Как е гледката?

— Великолепна. Всичко приключи навреме.

— Така разбрах и аз. Нещо ново? Пристигнаха ли официалните гости?

— Не. Само обичайните доставки.

— Отлично. Работата ти там приключи. Ще се срещнем на сборния пункт в уреченото време.

— Разбрано, край.

Който и да пристигнеше вече — а това със сигурност щеше да стане, нямаше да има значение. След десет минути щяха да се отдалечават от Утопия със сто и двайсет километра в час във възможно най-безопасното превозно средство.

Джон Доу прибра радиостанцията. Забеляза, че панталоните на ленения му костюм са измачкани. Сигурно беше станало в Холоогледалата. Неприятно, но нямаше значение — и без това още тази вечер щеше да изгори костюма в пещта за смет на хотела.

Той се обърна и с наперена походка се отправи по служебния коридор към стълбището за ниво А.

Уилям Върн се прозя, после се облегна назад и лениво се протегна. През последния час почти не беше помръднал и усети как ставите в раменете му се разместиха и изпукаха. На някакво далечно несъзнателно ниво усещаше, че движенията му се следят на контролен монитор, но това нямаше значение. Протяганията от време на време не бяха изключени от длъжностната му характеристика. Пък и цялата работа беше станала толкова рутинна, че се съмняваше някой да го наблюдава. А дори да беше така, щеше да гледа колата, а не него.

Той отново се приведе напред и огледа контролното табло. Както винаги, всичко светеше в зелено. Състояние на трезора — нормално, на стаята за предаване също, финансовата мониторингова система работи. Добре, добре, добре. Понякога почти му се искаше нещо да се обърка. Щеше да бъде някаква промяна.

Бяха минали пет месеца, откакто Върн беше примамен от работата си на програмист в Палто Алто. Мястото му се беше видяло прекалено добро, за да го откаже. Не само щеше да работи в Утопия, и то в отдела за нови технологии, но и работата беше свързана с нещо секретно, което го заинтригува. Трябваше да подпише какви ли не откази от права и декларации за секретност, да се подложи на подробно проучване на миналото. Колко изненадан беше след това, когато разбра, че ще върши същата работа тук, каквато и в Пало Алто. Изглежда усъвършенстването и развитието на системите беше едно и също, независимо дали работиш за увеселителен парк или в малка новосъздадена компания. Тук имаха повече пари и по-модерни играчки, но отговорностите му не включваха никакво творчество.

А „строго секретната“ част от работата? Състоеше се в това да наблюдава контролното табло, да диша дизелови пари и да гледа задницата на бронирана кола по седем минути веднъж седмично.