Линкольн Чайлд - Утопияленд

Светът около Уорн сякаш потрепери. Да взривят купола? После се пребори с новата изненада.

— Говориш като че ли им се възхищаваш — каза той.

Пул сви рамене, после се обърна и отново се вмъкна в килията. Уорн го последва. Още не можеше да се съвземе. Да взривят купола… За миг единствената му мисъл беше да грабне Джорджия и Тери и да бяга надалеч. Но веднага осъзна, че дори да знае накъде да бяга, просто няма време.

— Какво друго каза? — чу Пул да пита Сара.

— Това е всичко. Сега си почива. — И Сара леко залюля обезобразената глава на Барксдейл в ръцете си.

— Колко време е нужно, за да се натовари бронираната кола?

— Не знам. Фред отговаряше за това. Може би около десет минути.

Пул погледна към Уорн.

— Десет минути. Яко сме го загазили, братко.

Той хукна към преддверието, следван по петите от Уорн и Пекъм. Там се огледа за миг, после грабна вътрешния указател и го запрелиства.

— Отдел Финансови операции — промърмори той. Когато намери номера, посегна към телефона на стената и го избра. Миг по-късно го остави обратно и изруга. — Не мога да се свържа — каза той. — Разбира се.

— Но Тери преди малко разговаря с Медицинския център?

— Какво му е чудното? Очевидно Джон Доу е прекъснал телефонните връзки с отделението, където е сейфът.

— Но вече знаем за бронираната кола. Можем да я спрем.

— Ключовата дума тук е „бронирана“, приятел. Те имат пушки, помниш ли? Много и хубави пушки. А аз имам пистолет с няколко патрона.

— Ами Алоко? — Уорн осъзна, че гласът му звучи отчаяно.

— Няма да стигне дотам навреме.

— Охраната?

— Ще ни трябва повече време само за да ги убедим. Пък и пазачите на Утопия не са въоръжени. Какво предлагаш? Да ги плюят? Или да направят жива верига?

— Трябва да направим нещо — отвърна Уорн. Чувството за нереалност беше изчезнало и след него беше останала само мрачна решимост. — Не можем да оставим колата да излезе от парка. Трябва да се справим сами.

— Направо ми вдигна самочувствието.

— Пекъм каза, че за дистанционното действа само при пряка видимост — продължи Уорн. — Нали? Значи трябва да са вън от парка. Ако колата не излезе от сградата, няма да могат да го използват. Няма да взривят купола, докато са под него, а едва когато са в безопасност.

Пул обмисли думите му.

— Звучи разумно, но нямам намерение да се хвърлям пред бронирана кола с надеждата, че ще спре. Защо не накараш онова куче робот да я изпохапе до смърт?

— Може и да опитам. — Уорн мислеше бързо. — Разбираш ли от експлозиви?

— Ооо! Сещам се накъде води това.

— Отговори ми. Разбираш ли от експлозиви?

— А ти как мислиш? Много повече от баба ти.

— Остави семейството ми на мира. Защо не се качиш горе и не видиш дали не можеш да ги обезвредиш.

— Мога да ти посоча поне четиридесет причини защо не мога. Защото са необходими много заряди, за да се срути този купол. Не знам как са свързани, на какво разстояние са поставени…

— По-добре, отколкото да стоим тук.

— Не знам. Тук поне сме в безопасност.

— В безопасност? — извика Уорн. — Защо си толкова сигурен, че куполът няма да унищожи и Подземието? Пък и ти сам си предложи услугите на телохранител, помниш ли? Само че сега не става дума за мен, а за седемдесет хиляди души. Включително неколцина, които познаваш.

Пул остро го изгледа.

— Добре, имаш право. — Той замълча. — Ако използват заряди със стандартна форма, може да успея да обезвредя достатъчно детонатори, за да намаля силата на взрива и куполът да не се срути. Но това изисква време. Ти трябва да намериш начин да спреш бронираната кола. Всичко зависи от това колко време ще успееш да ми спечелиш. Разбираш ли?

Уорн кимна.

— Добре. Защото ако ти се провалиш и аз отлетя към небето, духът ми ще те преследва до края на вечността.

— Съвсем справедливо.

— В такъв случай само си губим времето в приказки.

Пул прекоси преддверието, но на вратата се обърна отново.

— И се пази, приятел.

— Ти също — отвърна Уорн.

После вратите се затвориха зад Пул и той изчезна.

Уорн се върна при Пекъм.

— Изчакай ме за минутка — каза той.

После бързо заобиколи рецепцията. Коженият стол беше празен и той почувства внезапен пристъп на страх. Но после видя Тери през отворената врата на кабинета отзад. Тя стоеше до Джорджия.

Когато той влезе, Тери се обърна и веднага разбра, че нещо не е наред.

— Какво има? — попита го.

Той се поколеба за миг.

— Сгреших, когато казах, че всичко е свършило. Трябва да направя нещо.