Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Чух, че имало бомба — казваше някой. — Неутронна бомба, сложена от терористи.

— Аз разбрах, че е газова атака — обади се друг. — Като онази в Индия. Убила триста души. Още си лежат там.

— Глупости. Това е Утопия, тук никой не умира. Ако наистина се беше случило нещо, мислиш ли, че атракциите щяха да бъдат още отворени и ние да сме тук?

— Не знам. Виж колко хора се отправят към изходите. Изглеждат разтревожени, всъщност направо бягат. Може би знаят нещо. Може би е по-добре и ние да си тръгнем. И без това минава четири, а до хотела има доста път.

— Няма начин. Цял ден очаквам с нетърпение да гледам този холографски филм. Това са само някакви тъпи слухове. Вероятно служители от някой друг увеселителен парк са дошли тук да разпространяват подобни дивотии.

Джон Доу широко се усмихна, докато слушаше. Бомбите и експлозиите бяха чудесно преживяване — нищо не можеше да се сравни с раздиращия им шум, внезапното овъгляване на дрехите и телата, дивата паника. Но слуховете също можеха да свършат добра работа. Беше удоволствие да видиш как действат. Все едно да пуснеш една-единствена капка кръв върху гладката спокойна повърхност на езеро. Тя се разпространява бавно, но неотменно. Точно както беше предвидено.

Той се загледа към група охранители, които шумно преминаха по булеварда и се отправиха към странната блестяща завеса, спусната пред входа на Космодрума. Бяха цивилни, разбира се, но за опитното око изпъкваха като евнуси в турски харем. Кой посетител беше толкова намръщен или маршируваше из парка? Беше видял и хора от отдела за връзки с обществеността, които се смесваха с тълпата, наблюдаваха и си взимаха бележки. Когато слуховете започнаха да се разпространяват и посетителите станаха по-неспокойни, охранителите щяха да имат достатъчно работа. Именно това правеше всичко идеално. Можеш да потулиш една експлозия, но не можеш да спреш слуховете. Все едно да се опитваш да затъмниш луната.

Още от първото си проучване при срещата с пазача в Подземието той се беше убедил, че охраната реагира точно по заучения начин, както беше очаквал. При всеки следващ инцидент — експлозията в Уотърдарк, спирането на охранителните камери, неприятностите в Станция Омега — убеждението му, че те просто ще изпълняват заповеди, се беше засилвало. Погледна часовника си. След няколко минути подчинените на Алоко щяха да си имат далеч по-големи грижи и по този начин несъзнателно щяха да подпомогнат безпроблемното му оттегляне.

Той се отдръпна от колоната и се вля в тълпите от минаващи посетители. Отново усети нещо близко до разочарование. В крайна сметка всичко беше станало точно както се очакваше. Беше провел изтощителни проучвания, беше планирал безупречно, беше се представил различно пред поне десет души. Усмихна се на себе си. Ако знаеха истината, ако познаваха истинския Джон Доу, щяха да бъдат много изненадани!

Забави ход. Всъщност „точно, както се очакваше“ не беше съвсем вярно. Погледна към „Голямата мечка“, където отсъствието на Засечка продължаваше да разочарова посетителите. Доктор Уорн беше предизвикал повече проблеми от очакваното. Всъщност много повече. Несъмнено той беше виновен, пряко или косвено, за временното залавяне на Хакер Джак. Но фактът, че се беше появил внезапно и беше измъкнал Сара Боутрайт от Холоогледалата, беше направо вбесяващ.

Джон Доу особено се гордееше със Сара Боутрайт. По време на разговорите им Фред Барксдейл несъзнателно му беше предоставил подробен анализ на характера й. Джон Доу познаваше този тип жени — упорити, свръхамбициозни, налагащи се и отстояващи принципите си. Беше сигурен, че ако я провокира успешно, ще я накара да предприеме необмислени действия. И се оказа прав. Поставянето на охранители в „Галактическо пътешествие“ му беше позволило да реагира, да демонстрира справедлив гняв, да подхвърли фалшивия диск и да прибере истинския. И нещо по-важно — това означаваше, че не е нужно да измисля причини, за да печели време, като например да твърди, че дискът е бил фалшив. Те щяха да мислят, че дискът не е у него и нямаше да му откажат да му дадат второ копие. Най-хубавото обаче беше, че Сара щеше да обвинява себе си за случилото се и със сигурност щеше да се съгласи да му предаде лично диска.

Джон Доу беше планирал смъртта й — от собствените му ръце в тъмните коридори на Холоогледалата — за да предизвика последното объркване, криза в ръководството, която да улесни измъкването му от парка. Но Андрю Уорн, муха в меда, беше провалил великолепното му изпълнение.