Линкольн Чайлд - Утопияленд

Чу се тихо бръмчене, когато някой извън контролната кабина на трезора активира ретинния скенер. Тежката врата се отвори с щракане и влезе Том Причърд от отдел Одит и надзор.

Върн го погледна с досада.

— Как върви?

— Заключени сме по-здраво от девствения пояс на сестра ти — каза Причърд, докато затваряше и заключваше вратата. Беше се върнал от задължителната визуална инспекция. За няколко минути, когато се предаваха парите, зоната от ниво В около трезора и коридора за достъп беше отрязана от останалата част на Подземието.

— Добре. Да приключваме с това.

Върн чу пронизителния предупредителен сигнал на бронираната кола, докато изминаваше заднешком тридесетте метра по коридора към тях. Натисна един бутон и включи мощните вентилатори, които щяха да пратят отработилите газове обратно в пустинята, където им беше мястото.

— Къде е бавачката? — попита Причърд и пристъпи към прозореца за наблюдение. Макар че за предаването на парите се изискваха само двама членове на персонала — специалист от трезора и представител на ръководството — обикновено поне един охранител стоеше при тях в определеното време.

— Май днес ще се оправяме сами — отвърна Върн. — Сигурно всички са пак на онази машина.

Предишната седмица един от охранителите беше спечелил осем хиляди на една покермашина с високи залози в казиното в Дървените тротоари. Парите бяха конфискувани, а пазачът — наказан за самоотлъчка, но това беше предизвикало голямо оживление сред по-младите охранители.

— Може да са при инцидента в Калисто. Каквото и да е станало.

— Ако е станало, искаш да кажеш. Днес това е третата история за инцидент, която чувам. Чудя се кой ги измисля.

Дори да беше истина, едва ли щяха да разберат за нея дни наред, както бяха заключени в проклетото подземие. Върн беше чел една книга на Джоузеф Конрад, в която двама англичани се оказаха изоставени на някакъв далечен преден пост във вътрешността на Африка. Най-накрая не можаха да издържат, полудяха и се избиха взаимно. Поне така я помнеше. Винаги му се беше струвала доста пресилена, но може би не беше.

— Не знам. На мен ми прозвуча сериозно. Казаха, че някой умрял.

— Кой знае? Може да са и сто.

— Недей да се подиграваш. Чух даже, че имало терористи.

— Ти винаги чуваш за терористи — каза Върн, поглеждайки го с насмешка. — Сбъркал си си работата, приятелю, знаеш ли? Трябваше да работиш при дизайнерите и инженерите, които изграждат атракциите. Както и да е — продължи той с по-спокоен тон, — ако наистина имаше нещо такова, Негова светлост щеше да отложи предаването на парите.

Негова светлост служителите наричаха Фред Барксдейл, който беше известен като работлив и талантлив шеф, но и стриктно държеше на протокола. Барксдейл беше проектирал голяма част от системата за финансов контрол и винаги лично следеше процедурите между автоматичния трезор на Утопия и бронираната кола. По време на инструктажа Върн беше научил точната поредица от команди. Ако нещо се объркаше, Барксдейл щеше да ги уведоми, че ежеседмичното предаване на пари се отменя. Но досега нищо не се беше обърквало и Барксдейл не се беше обаждал. Звънеше по много други причини — да критикува бавно или нехайно предаване например, но не и за да го отложи.

Радиостанцията на контролното табло изпука.

— Утопия център, тук е Девет Ехо Браво. — Беше гласът на шофьора на брониралата кола. — Виждам контролната кабина.

Върн се наведе към микрофона:

— Утопия център потвърждава. Готови сме за предаването.

Погледна часовника си — 16:18. Точно навреме. Поне днес Барксдейл няма да се оплаква.

Върн се изправи и застана до Причърд до витрината за наблюдение. По плавната извивка на коридора за достъп се виждаше задницата на бронирана кола, която приближаваше бавно и плавно. „Американска въоръжена охрана“ беше изписано с големи златни букви отстрани. Върн гледаше безучастно. Кабината вече миришеше на дизелови пари въпреки вентилаторите. Миризмата щеше да се задържи двадесет минути след като колата замине. Зачуди се дали дизеловите изпарения са канцерогенни. Може би трябваше да иска да му плащат вредни.

Колата застана успоредно с контролната кабина и спря с рязък протест на спирачките. Остана за миг там, както обикновено, докато хората вътре преглеждаха списъците си. После шофьорът отключи и вратата откъм страната на пътника се отвори. Един мъж скочи долу с пистолет в едната ръка и папка в другата. Обърна се към прозореца и махна.