Линкольн Чайлд - Утопияленд

Тери мъчително преглътна и стисна дръжката на количката. При звука на гласовете им Джорджия въздъхна и се размърда.

Той сложи ръка на рамото на Тери.

— Слушай, още веднъж ще разчитам на теб. Трябва да бъдеш силна още веднъж заради мен.

Тери го гледаше безмълвно.

— Пази Джорджия, докато ме няма. Няма време да ви измъкна от парка, но мисля, че тук ще бъдете в безопасност. — Той се поколеба. — Тери, обичам дъщеря си повече от всичко на света, повече от живота си. Толкова ми е трудно да я оставя сега, че не можеш да си представиш. Но помниш ли какво ти разказах — как толкова се боях, че нещо ще се случи на Джорджия, и наистина стана така. Е, сега не се страхувам. И мога да тръгна, защото ти имам доверие, че ще се грижиш за нея. Тук няма друг човек, на когото да вярвам повече. Затова би ли го направила за мен — би ли се грижила за Джорджия, бихте ли се наглеждали взаимно, каквото и да се случи? Ще го направиш ли?

Тери отново кимна. Кафявите й очи не слизаха от лицето му.

— Разбра ме, нали? Каквото и да се случи?

Тя приближи лице към неговото. Той я прегърна силно, затвори очи и прошепна молитва. После хукна към преддверието, където го чакаше Пекъм.

— Трябва да ме заведеш на едно място — каза му Уорн. — Можеш ли да ми покажеш най-прекия път?

— Накъде? — попита Пекъм, докато излизаха в коридора.

Вратата се затвори след тях и комплексът на охраната потъна в пълна тишина.

В Ню Йорк Чарлз Емъри III беше вдигнал телефона и се обаждаше в отдела на ФБР в Лас Вегас. Движенията му бяха бавни и механични, а обикновено загорялото му лице изглеждаше сиво и остаряло.

В сърцето на пустинята на юг от военновъздушна база Нелис, на върха на пясъчния склон, който заобикаляше Утопияленд, мъжът, известен като Воден бик, лежеше на сянка. Беше видял пристигането на бронираната кола точно навреме. Свали за миг поглед от хоризонта и погледна през рамо към планината от стомана и стъкло, която се издигаше в идеална логаритмична крива зад него. От това разстояние зарядите с експлозиви не се виждаха, но той мислено си припомни разположението им, търсейки скрити дефекти или структурни слабости. Куполът беше изключително здраво построен и теглото — идеално разпределено между елементите му. По принцип той би предпочел да разположи зарядите в три кръга и да ги програмира да се взривят по вертикала на интервали от четвърт секунда. Това винаги беше успешно при взривяването на подсилени стоманени мостове, когато работеше за чеченските бунтовници или конгоанците. Но предвид размера на този обект и ограниченото количество С-4, което беше успял да вкара в парка, беше търсил максимална ефективност. Един-единствен кръг от двадесет заряда, разпределени равномерно в основата, щеше да счупи гръбнака на купола. Втори комплект от елипсовидни заряди, подредени в по-малък кръг на половината височина, щеше да взриви върха, който ще се срути под собствената си тежест.

Отпи глътка от манерката, представяйки си разрушенията. Дизайнът му беше перфектен. Той доволно изсумтя. Унищожаването беше изкуство, притежаващо собствена красота. Като реверсивна архитектура. И също като стрелбата със снайпера то беше самотно изкуство, изкуство за самотници.

Той отмести поглед от купола и взе радиостанцията. Джон Доу трябваше да се обади всеки момент. Остави манерката в сака заедно с книгата на Пруст. После се спотаи отново в сянката и отправи поглед към хоризонта. Наблюдаваше, чакаше.

Далеч отдолу в просторното пространство на Космодрума в Калисто Боб Алоко седеше в импровизирания преден команден пост. В едната ръка държеше телефон, а в другата — радиостанция и говореше и по двете. Докато операциите по разследването и възстановяването напредваха, екипите от лекари, охрана и технически персонал се увеличаваха. Но въпреки множеството хора, струпани около входовете и изходите на Станция Омега, огромният Космодрум изглеждаше празен и всеки звук отекваше оглушително. Алоко приключи разговора и затвори телефона, но в същия момент иззвъня друг.

В суматохата той беше забравил напълно за Сара Боутрайт.

Недалеч оттам сред студената космическа светлина на булеварда стоеше Джон Доу. Беше се подпрял на една от множеството луминесцентни колони, които обрамчваха входа на „Страх от дишане“. Опашките бяха станали много по-дълги, откакто Космодрумът внезапно беше затворен. Скръстил ръце, той се приведе към най-близката, за да дочуе какво си говорят посетителите.