Линкольн Чайлд - Утопияленд

Но тук мислите му станаха много болезнени. Барксдейл поклати глава и продължи да се разхожда.

За малко щеше да й каже, докато стояха до леглото на Джорджия Уорн. Беше на път да я помоли да му прости и да тръгне с него. Но сега, затворен в голата килия, той осъзна, че се е самозаблуждавал. Сара никога нямаше да му прости, че е предал нея и онова, което за нея беше може би най-важно — нейния парк. Можеше само да се надява, че тя ще успее да намери щастие на друго място, дори може би, въпреки възраженията й, с Андрю Уорн.

Отново се сети какво му беше казала за Джон Доу — как сякаш прониквал в душата й и казвал точно онова, което тя искала да чуе. Същото се беше случило и с него. Джон Доу беше добре възпитаният британец, какъвто Барксдейл винаги тайно беше искал да бъде. Препоръките му бяха безупречни. Беше се отнасял с Барксдейл като с равен по социално положение и интелект. Но каква изненада беше за Барксдейл да открие, че това представление е било толкова измамно, колкото са били истински препоръките.

Последваха още изненади. Момчето, което пострада на „Преследване в Нотинг Хил“ — това не беше предвидено. Джон Доу се разкайваше, убеждаваше го, че няма да има други подобни инциденти. Но най-голямата изненада беше пристигането на Андрю Уорн седмица по-рано от очакваното.

Разбира се, това беше предвидено. Според плана той щеше да се появи рано или късно, за да поправи Метанет. Да се допуснат хората на Джон Доу да вкарат необходимия софтуер в компютърната мрежа на Утопия, представяйки се за екип от СКП, беше идея на Барксдейл. А Джон Доу беше се сетил да използва Хакер Джак да симулира опит за проникване през защитата на Утопия, но не особено сериозен. Естествено, не беше успял, но това предизвика желания резултат — бордът на Утопия настоя незабавно да се вземат мерки. Това беше позволило на Барксдейл да доведе СКП, фалшивата СКП, по заповед на друг. Така той оставаше извън подозрение. А обичайната дискретност на борда му позволи да осъществи сам всички необходими контакти. В Утопия сметките идваха след около десет седмици и в крайна сметка някой щеше да се запита защо СКП не е поискала да платят за услугите й. Но по това време операцията и ролята на Барксдейл в нея отдавна щяха да бъдат известни, а самият той щеше да бъде далеч-далеч оттук.

Уорн се беше появил в изключително неудобен момент за изненади. И точно тогава първите опасения бяха започнали да пълзят по гръбнака на Барксдейл. Това беше естествено, защото Джон Доу беше заменил вежливите си аргументи със страховити заплахи. Вече не се опитваше да прикрие явното си презрение към Барксдейл. Дори цитатите от Шекспир, които използваше, бяха приели циничен и презрителен оттенък. Така че Барксдейл нямаше друг изход, освен да продължи операцията въпреки усещането си за…

В коридора се чу шум. Хакер Джак се връщаше от тоалетната. Ключът се завъртя в ключалката, вратата се отвори. Барксдейл се обърна и видя Линдберг в рамката на вратата, хванал с една ръка полицейската палка, а с другата дръжката. До него стоеше Хакер Джак, но сега ръцете му не бяха пред него, а зад гърба.

В този момент хакерът бързо изпъна ръце напред и ги вдигна над главата на Линдберг. Между тях беше опъната тънка метална жица, която проблесна за миг на светлината.

Времето сякаш спря и Варксдейл изведнъж ясно осъзна, че не иска да мисли къде е била скрита тази жица.

И тогава ръцете на Хакер Джак се спуснаха рязко надолу и жицата се впи във врата на Линдберг.

Пазачът инстинктивно вдигна ръце, давейки се. Палката му падна на пода, търкулна се по плочите и спря в средата на килията. Барксдейл наблюдаваше, замръзнал от ужас. Пазачът се дърпаше ту на една страна, ту на друга, но Хакер Джак стоеше близко зад него с кръстосани длани и все повече затягаше гаротата.

После леко я отпусна. Кашляйки, пазачът си пое дъх.

Без да маха ръцете си, Хакер Джак се наведе към ухото му.

— Къде е сакът ми? — попита той.

— В шкафчето — изхриптя Линдберг. — В шкафчето.

— Къде?

Пазачът завъртя очи към края на коридора.

— Заключено ли е?

Зачервеното лице кимна едва забележимо.

— Ключовете?

— … в джоба.

— Извади ги.

Линдберг посегна към джоба си. Не можеше да погледне надолу и това го забави. Барксдейл гледаше потресен как пръстите му опипват колана. Нова надежда, безумно сладка, защото беше неочаквана, се вля у него. Все пак щеше да се измъкне. Щеше да успее.

Линдберг беше намерил халката и я държеше между палеца и показалеца си. Ключовете шумно издрънчаха в треперещата му ръка.