Линкольн Чайлд - Утопияленд

Той се отдръпна.

— Благодаря, докторе. Няма да ви преча повече. Докато не дойдат официалните власти, ще наблюдавам операцията от командния пост. Ако имате нужда от нещо, само ме уведомете.

Лекарят го погледна за миг, после кимна и се върна към работата си. Алоко се обърна и за пръв път огледа палатката изцяло. В далечния край мъж с облекло на служител от казиното вдигаше затворен чувал от една носилка. Очевидно чувалът беше лек, може би двадесетина килограма. Докато Алоко наблюдаваше, мъжът се отдръпна, завъртя се и внимателно постави продълговатата торба в края на дълга редица от други такива. После отново се обърна към широката мушама, която покриваше изхода на атракцията, и повдигна края й с облечената си в дебела ръкавица ръка. Алоко зърна нещо — яркочервено като варен рак — преди да се обърне и да изскочи от палатката.

Струваше му се, че беше крачил така — осем крачки напред, обръщане, осем крачки обратно — вече цял час. Всъщност едва ли имаше повече от пет минути. Докато вървеше, Фред Барксдейл се опитваше да не мисли. Това би било твърде болезнено. Но въпреки изключителните му усилия, срамът и гневът, страхът, объркването и унижението бяха започнали да обгръщат раменете му като мантия.

Другият обитател на килията лежеше със затворени очи. Макар че се бяха виждали при планирането на операцията пет-шест пъти, Барксдейл не знаеше името му. Казваха му Хакер Джак. Но той не знаеше името на който и да е от тях, а само прякори като Воден бик, Кендимен или онзи ужасяващ Гадняр. Барксдейл винаги се беше чувствал по-уверен заради тази анонимност, сякаш фактът, че не знае имената им, му осигуряваше някаква защита. Сега не беше толкова сигурен в това.

Когато странният непознат с рипсеното яке се беше появил внезапно и го беше подвел с историята за СКП, а после му беше показал пистолет, Барксдейл просто беше изключил. Тревогата, която растеше у него през последната седмица, рязко беше преминала в странно облекчение. Свършено беше. За добро или лошо, най-после всичко беше свършило.

Но когато влязоха в комплекса на охраната, тази безчувственост беше отстъпила място на ужасен вътрешен конфликт. Той се мразеше, че е започнал всичко това: че е оставил нещата да излязат вън от контрол, че е позволил на Джон Доу последователно да го очарова и заплашва, за да изпадне в такова недостойно положение. А слухът за жертвите в Калисто, макар и смътен, пронизваше като нож сърцето му. И все пак той се беше помъчил с всички сили да потисне изненадата си, когато отвориха вратата на килията и видя Хакер Джак на нара — и най-малкият знак, че го познава, щеше да се обърне срещу него. Въпреки болката и самоомразата Барксдейл все още се надяваше да се измъкне.

Хакер Джак отвори очи и го загледа.

— Какво ще кажеш за „Лейкърс“? — попита той.

Шегата му остана без отговор. Барксдейл просто ускори ход — напред-назад и обратно.

— Аз съм човек, когото съдбата жестоко измами — каза си той, достатъчно тихо, за да не го чуе Хакер Джак.

В Медицинския център не беше откровен със Сара. Всъщност се беше сетил един стих от Шекспир, който отговаряше на ситуацията. Дано да бъде всичко пак добро. Но тази реплика беше произнесена в неподходящо време и от неподходящ човек — от краля, убиеца на бащата на Хамлет — и той не можа да се насили да я цитира.

О, моят смраден грях достига Бога!

Той отблъсна тези мисли. Днес не би могъл да намери утеха в Шекспир.

Как така всичко се беше объркало! Навремето му се беше сторило съвсем просто. Всички елементи с лекота бяха застанали по местата си, сякаш някой друг редеше пъзела вместо него.

И в известен смисъл беше точно така — само да го беше разбрал. Този някой беше Джон Доу.

Всичко беше започнало с непримиримия му гняв. Въпреки че беше идеалният кандидат, не го бяха издигнали за шеф на парка. Още по-неприятно — шефовете бяха назначили човек от Карнеги-Мелън на негово място. Безупречните препоръки на Сара Боутрайт — работа като висш служител в Буш Гардънс и вицепрезидент в администрацията на компания за микрочипове в Силиконовата долина — не бяха уталожили гнева му. Въпросът беше, че назначиха външен човек. Чък Емъри, арогантната свиня, никога не го беше харесвал. Барксдейл едва не си подаде оставката от отвращение.

Но после му хрумна нещо по-добро от мисълта да напусне.

Отначало това беше просто идея, с която му беше приятно да си играе; интелектуално предизвикателство, с което му беше интересно да се справи. Едва когато осъзна колко хитро и същевременно елементарно е разрешението и че той като шеф на Системи е единственият, който може да го приложи — започна да се замисля по-сериозно.