Линкольн Чайлд - Утопияленд

Макар че беше предприемчив, отчаяно се нуждаеше от пари и го изпълваше справедлив гняв, той не беше особено смел. Дискретните загадъчни обяви в лондонския „Таймс“, „Пънч“ и няколко други вестника, за които се знаеше, че се четат от бивши членове на пети отдел на военното разузнаване, бяха пуснати по-скоро на шега. Необичайна възможност за инвестиции. Подходящият кандидат трябва да се е проявил отлично в някой от специалните отдели. Хладнокръвието, отличните организационни и лидерски качества са задължителни. Малка първоначална вноска с възможна огромна възвръщаемост. Жалостиви и затормозени от морални скрупули не се приемат. Обявата на Барксдейл беше протест срещу оскърблението: вижте какво можех да направя, ако исках — говореше тя.

Но тогава той получи отговор. И нещата се завъртяха. А сега беше тук, затворен в тази килия.

Затворен в тази килия…

Зад вратата сякаш ставаше нещо — Барксдейл спря да крачи и се ослуша. Очевидно и други охранители трябваше да отидат, за да се справят с онова, което се беше случило в Калисто. Пазачът, който се виждаше през малкото прозорче на вратата, изчезна. При мисълта за Калисто и охранителя на име Крис Грийн Барксдейл почувства нова болка. Никой нямаше да пострада. Така му бяха обещали.

Хакер Джак също беше заинтригуван от шума и стана от нара. Пристъпи към прозорчето и се огледа, после почука на вратата.

— Ей! — извика той.

Никой не му отговори.

— Ей! — повтори той, този път по-силно.

Младежкото лице на Линдберг с белези от акне се появи на прозореца.

— Къде е тоалетната? — попита Хакер Джак.

— Не сега.

— Стига, човече. Трябва да отида сега. Какво искаш, да нацапам гащите ли?

От другата страна на прозорчето Линдберг погледна първо вляво, после вдясно. В ключалката изщрака ключ и вратата бавно се отвори.

— Дръж ръцете си отпред, за да ги виждам — каза пазачът. Държеше полицейската палка вдигната. — И без номера. Не искам да използвам това върху теб, но ако се наложи, ще го направя.

Барксдейл видя как вратата отново се затвори и чу изщракването на ключалката. Обърна се с въздишка. За разлика от Хакер Джак той не знаеше, че сега Линдберг е единственият пазач в сградата.

Продължи да крачи нервно напред-назад. Сега виждаше съвсем ясно как беше станало всичко — това, че планът се беше осъществил почти от само себе си, беше илюзия. Като онези ужасни сънища, в които някое невинно на вид събитие води естествено до друго и до трето, а ти продължаваш, без да мислиш, докато внезапно не се окажеш заклещен в кошмар, единственото измъкване от който е да се събудиш. Кошмар, който беше внимателно и подлъгващо създаден от Джон Доу.

Барксдейл отново рязко спря. Обърна се до вратата и леко допря глава до стената — веднъж, два пъти. Ако можеше да се събуди сега!

И все пак трябваше да се получи. На всеки малък проблем, който изникваше, на всяка потенциална клопка бързо се намираше решение. Мъжът, отговорил на обявата му, който наричаше себе си Джон Доу, макар и твърде потаен, се оказа изключително умен и проницателен. Очевидно беше добре възпитан и много образован, почитател на Бах, Рафаело и Шекспир, когото Барксдейл добре разбираше. Джон Доу изглежда искрено му симпатизираше. Докато планираха удара, Доу взимаше все по-голямо надмощие и нареждаше на Барксдейл кои системи да му разясни по-подробно или от коя схема иска копия. Беше се погрижил да привлече и подкупи Том Тиболд за някои по-леки вътрешни задачи. Именно Джон Доу видя реалния потенциал на операцията, който многократно надвишаваше плана на Барксдейл. Отначало ставаше въпрос само за парите, но скоро се оказа, че могат да получат много повече. Джон Доу му показа как самата уловка, която щеше да накара Сара Боутрайт да приложи аварийните процедури — включително да се обади на компанията и да отложи идването на бронираната кола — може да бъде използвана, за да получат технологията на Люпилнята, която струваше много повече от сто милиона долара. Всичко щеше да стане бързо и почти без усилия. А най-хубавото беше, че нямаше да има насилие.

Всъщност на онзи етап единственото възражение на Барксдейл не беше свързано изобщо с плана, а със Сара Боутрайт, жената, която толкова мразеше, защото беше получила мечтаната от него длъжност. Той никога не беше допускал, че може да я хареса. Дори сега не знаеше как беше станало това. Тя изобщо не беше негов тип — толкова самоуверена, типична американка. Не се беше опитвал да я очарова, просто се беше държал както обикновено. Но колкото и странно да беше, именно това беше свършило работа. Смешно как тяхната връзка беше съвпаднала с осъществяването на плановете му за парка. Ако едно от двете — чувствата му към нея или планът да забогатее — беше изпреварило другото, той щеше да спре дотук. А така вътрешният му конфликт непрекъснато се засилваше. Но всеки път, когато решеше да отложи операцията, Джон Доу спореше с него, ласкаеше го, напомняше му колко много ще спечелят, доказваше му, че страховете му са нелепи. И Барксдейл разбираше, че е прав. Може би когато всичко свършеше, щеше да намери начин да се свърже със Сара и да й обясни. Може би — поне така му се искаше да вярва — дори щеше да успее да я убеди да замине с него. Мадейра беше прекрасно местенце, рай от зеленина сред лазурното море и…