Отговорът се криеше във високата степен на автоматизация на всички процеси и звена в Утопияленд — от сензорите за движение, проследяващи движението на тълпите из парка, и компютрите, които наблюдаваха и променяха светлината, температурата, влажността, налягането на водата и безброй други фактори на средата, чак до системата за събиране и обработка на парите.
Обработващата финансова система беше наистина перфектна. За усъвършенстването и внедряването й той беше използвал като модел мрежата от римски пътища, обхващала някога Европа и Азия. Спомни си колко беше завладян като дете от тях. Прави, павирани, еднакви — Пътят на Домициан, Пътят на Аврелий, Пътят Апия и безброй други, които водеха до milliarium aureum, до Златния крайъгълен камък на римския форум.
Със своите индивидуални значки и кредитни карти за посетителите Утопия се опитваше да избегне допира до парите в брой. Но из парка имаше безброй места, където те се използваха — при продавачите на храна и сувенири, в холографските фотоателиета, на сергиите за фланели и будките за билети. А за разлика от останалите увеселителни паркове, Утопияленд имаше още нещо — четирите огромни казина, чиито игрални автомати, покермашини, маси за блекджек и рулетка, се бяха оказали могъщи магнити, привличащи пари в брой.
Системата за обработка на финансите, създадена от Барксдейл, събираше парите от безброй отдалечени места из парка, насочваше ги без човешка намеса към различни събирателни и обработващи подстанции и най-накрая ги депозираше в централния сейф на ниво В: собственият финансов римски форум на Утопия. Оттам веднъж в седмицата като по часовник те биваха изнасяни от охранявана бронирана кола. Всичко ставаше автоматично, анонимно и под компютърен контрол. Всъщност нищо и никой не можеше да прекъсне този ежеседмичен цикъл на събиране и изпращане, освен шефа на парка. Единствено при обаждане на Сара Боутрайт можеше да се отложи идването на бронираната кола. А тя би се обадила само ако би разбрала за някаква заплаха срещу безопасността на парка.
Но какво ще стане, беше се запитал Барксдейл, ако колата дойде въпреки това?
Редовната кола от избраната транспортна компания „Американски въоръжен транспорт“ можеше да бъде върната от Сара Боутрайт. Но Барксдейл беше този, който трябваше да прекрати вътрешния процес. Ако действаше умно, персоналът, обслужващ системата на ниво В, никога нямаше да разбере, че няма да дойде истинската бронирана кола, защото нямаше откъде да узнае за нареждането на Сара. Само Барксдейл щеше да знае за него. И когато се появи друга бронирана кола, ще бъде напълнена за минути, както обикновено, с приходите, които през последните два месеца се изчисляваха средно на невероятните сто милиона долара седмично…
Барксдейл спря да се разхожда. Сто милиона долара. Ако трябваше да бъде напълно честен пред себе си, трябваше да си признае, че не само благородният гняв го беше мотивирал, а и самата сума.
Фасадата, която винаги беше представял пред подчинените и шефовете си — Фредерик Барксдейл, английски аристократ от най-високо потекло — беше фалшива. Беше израснал в мизерна къща близнак в Клапхъм, самообразова се с мечтата да е един от привилегированите младежи, завършващи Итън, Хароу или Сандхърст. Идеята да работи, за да си изкарва хляба, му се струваше отвратителна и под достойнството му. Истинското му призвание със сигурност беше да играе на сцената в Шекспировите пиеси като Гилгуд или Оливие. Разбира се, родителите му нямаха пари за детската му мечта въпреки очевидния му актьорски талант. Затова той спечели стипендия за техническия колеж в Кентърбъри, където скоро осъзна, че притежава и друга дарба — за компютърен дизайн. След като се дипломира, той си осигури място на системен оператор в Щатите и звездата му бързо изгря. Скоро разбра, че умее още нещо — да играе безупречно ролята на английски благородник. С дарбата му да имитира гласове и вродената любов към красивото това беше лесно. Постепенно се вживя напълно в ролята си. Никой никога не се усъмни в него и след време самият той забрави за истинския си произход. И започна да си угажда така, както смяташе, че заслужава.
Това обаче се оказа твърде скъпо. Дълговете му нарастваха с плашеща бързина. А нещата, които искаше най-много — онзи луксозен и изтънчен живот, който ценеше — все още си оставаха извън възможностите му.
Сто милиона долара.
Разбира се, това никога не би могло да стане. Не и наистина. Барксдейл не можеше да допусне да го видят, че бърника в компютърната система. Пък и не беше работа за сам човек. Трябваше да има опитен екип, който знаеше откъде да се сдобие с униформи, с бронирана кола и всичко останало, което беше необходимо. Неща, които самият Барксдейл нямаше никаква представа откъде да намери.
Читать дальше