Линкольн Чайлд - Утопияленд

Когато образът изникна в съзнанието му, той спря. После си наложи да продължи към палатката. Сега щеше да бъде по-леко. Щеше да има някакъв ред.

От едната страна на входа виждаше закачалка на колелца. Десетки плътни найлонови чували, огромни и черни, висяха от нея. Почти половината вече липсваха.

От другата страна имаше редици от животоспасителна апаратура. До тях стояха празни и ненужни няколко болнични колички. Видеотехник премина край него с позеленяло лице, бързайки да излезе. На раменете му висяха камера и видеокасетофон. Малки групи хора бяха разпръснати около площадката за слизане — разпоредители, механици, охранители. Чуваше се плач, но не толкова силен, колкото преди. Повечето от работещите на Станция Омега стояха заедно с наведени глави. Алоко разпозна Дикинсън, контрольора от кулата, и Стивънс, старши разпоредителя на атракцията. Няколко пазачи от охраната ги бяха наобиколили. Напомни си да потърси разпоредителката Пайпър и да чуе какво точно е видяла, преди да си тръгне. Докато вървеше, чу как младата жена, която поемаше слизащите пътници, с пресекващ от хлипане глас повтаряше същата история, която вече беше чул няколко пъти. Погледна натам. Една сестра, коленичила до разпоредителката, почистваше ръцете и лицето й с мокра кърпа.

— Беше тихо, толкова ужасно тихо, когато слезе — казваше тя. Ръкавът на сребристия й костюм беше навит и около ръката й беше увит апарат за кръвно налягане. — Не се чуваше нищо, нищичко, след всички писъци, и аз не можех да разбера защо. Те просто се сипеха покрай мен… покрай мен и не се чуваше нищо, но те се сипеха и… О, боже!…

Тя млъкна и захлипа тихо и накъсано. Сестрата погали наведената й глава и й прошепна нещо. Един от групата се изправи и тръгна с подкосени крака към отдалечения край на площадката. Звуци от повръщане стигнаха до ушите на Алоко.

Със стисната челюст той премина покрай охраната, вдигна платнището и влезе в медицинската палатка.

Тук, в изолираното от найлона пространство, миризмата на изгоряла плът беше много по-силна. Носилки и колички стояха в две редици, за да бъде улеснено максимално опаковането на труповете. Когато Алоко беше дошъл за пръв път тук, това едва започваше. Персоналът на Медицинския център, уведомен за огромния брой пострадали, беше подготвен да отделя живи от мъртви. Но сега лекарите, санитарите и сестрите, които бяха дошли, за да спасяват живот, подреждаха само трупове по възможно най-почтителен начин.

Доктор Финч, началникът на Медицинския център, стоеше в края на лявата редица, наведен над един от огромните найлонови чували. И той като другите носеше латексови ръкавици и двойна хирургическа маска. Алоко тръгна към него, като внимаваше да не поглежда към огромната издута мушама, която покриваше пода в края на палатката пред отворените врати на асансьора.

— Какво е положението, докторе? — попита той, когато се приближи.

Доктор Финч затвори ципа на чувала, отбеляза нещо на една карта и се обърна към него.

— Чакаме медицински екипи да долетят от Колумбия Райз и Лейк Мийд.

— Кога?

Очите на лекаря над маската бяха измъчени и зачервени.

— След около двадесет и две минути.

И да бяха дошли вече, не би имало никакво значение , помисли Алоко. Трябва ни по-скоро отряд съдебни лекари.

— Свързахме се с шерифа и патолозите в окръг Кларк — каза лекарят, сякаш прочел мислите му. — И те ще бъдат тук през следващия половин час, най-много до четиридесет минути.

Алоко кимна. Чудеше се какво ще си помисли Джон Доу, когато види половината от униформените служители в Невада да кацат в парка. После осъзна, че това не го интересува особено.

— Какво правите в момента? — попита той, махайки с ръка към редиците носилки. Макар че наръчниците за аварийни ситуации на Утопия бяха досадно подробни, нямаше указания за подобни случаи.

— Просто стабилизираме района и подготвяме телата за идентифициране.

— Преброихте ли ги вече?

Автоматичният брояч показваше, че шестдесет и един души бяха влезли в Станция Омега, преди вратите да се затворят, но винаги имаше надежда, че бройката е объркана, че хората са били по-малко.

— Не. Не и в това състояние. — Лекарят съвсем леко посочи с глава към огромната издута мушама. — Дотук сме обработили двадесет и седем.

Дотук двадесет и седем , помисли Алоко. През деветдесетте години имаше общо 21 загинали във всички увеселителни паркове в петдесетте щата. Миналата година бяха само пет. А тук, в една безподобна трагедия, броят им беше повече от десет пъти по-голям. Той щеше да влезе в историята и завинаги да обвие парка в зловеща слава. Хората винаги щяха да се чудят, когато вратата на някоя вълнуваща атракция тихо се затваря след тях, дали няма пак да се случи същото: внезапно спиране, мрак, паника, неописуема безмилостна жега…