Линкольн Чайлд - Утопияленд

Шефът на компютърните системи се долепи за малкото прозорче.

— Не искам да ме затваряте! — извика той отвътре. — Моля ви!

— Не се тревожи — отвърна му Пул. — Ще стоя тук и ще те наблюдавам. Ще бъда зорък като ястреб!

Той отстъпи от вратата, скръсти ръце и впери поглед в прозорчето. Двамата пазачи също се отдръпнаха. С периферното си зрение Пул ги видя да си разменят погледи.

Щеше да бъде интересно да наблюдава реакцията на Барксдейл към хакера. Взаимоотношенията им можеха да разкрият още нещо. Цялата работа се беше оказала много по-лесна, отколкото беше очаквал, особено фактът, че Алоко вече беше разбрал за случилото се от Уорн. В противен случай нещата можеха да вземат много неприятен обрат. Уорн беше постъпил мъдро, това говореше за далновидност. Може би все пак го беше подценил.

Сега Барксдейл тревожно крачеше покрай стената на килията, хвърляйки от време на време поглед към хакера. Пул наблюдаваше през прозореца с учудване. Би се забавлявал, ако в ума му все още се въртяха съмнения. Шансовете братовчедка му и семейството й да са били близо до Станция Омега бяха почти нулеви. Пък и така да беше, не би могъл да направи нищо. Но нямаше да се успокои, докато не разбере, че…

— Ей! — Беше третият пазач. Беше дошъл до средата на коридора и махаше с ръка. — Ти ли си Пул?

— Да. — Пул се извърна, забравил временно за Барксдейл.

— Търсят те по радиото.

Ангъс се върна в чакалнята и взе радиостанцията.

— Пул слуша.

Той слуша известно време разтревожен неясен глас през плач.

— Кой се обажда? — попита. — Какво? Успокой се, успокой се, Тери! Къде точно се намираш? Ранена ли си? Не, не мърдай. Идвам веднага.

Пул се обърна и пусна радиото на бюрото. Спусна се към вратата и извика по коридора.

— Линдберг! Линдберг!

Черният перчем се показа зад ъгъла.

— Да?

— Трябва да тръгвам. Ще се върна веднага щом мога. Пази тези двамата, чуваш ли? Пази ги.

Линдберг объркано почеса бузата си.

— Ще ги пазя — отвърна той. — Господин Алоко каза…

Но Пул вече беше излязъл.

Най-неприятна беше музиката: стерилната неземна музика в стил ню ейдж, която бликаше от стотици скрити колони, заливайки Калисто с обещанието за спокойно бъдеще. Обикновено тя едва се долавяше сред врявата на безбройните посетители. Но на Космодрума вече нямаше гости. Опашките бяха разпръснати, кандидатите за атракциите — помолени да се прехвърлят на друго място. Сребриста завеса — част от системата за изолиране на райони от парка при аварии — висеше в края на булеварда и скриваше Космодрума от погледа на минувачите. Макар да изглеждаше прозрачна и ефирна като есенна паяжина, тя беше напълно непрозрачна и подсилена с пластове звукоизолираща материя. Двама специалисти от охраната, облечени във футуристичните костюми на Калисто, пазеха пред нея.

Боб Алоко премина през космодрума под звуците на стъпките си върху отразяващите сини павета и ледените звуци на вездесъщата музика. Тя беше ужасно неподходяща за момента и ако можеше, той би я изключил от съзнанието си. Ако можеше, би избил от главата си и нещо друго — първия си поглед към онова, което допреди час беше Станция Омега — но вече знаеше, че гледката се е запечатала в ума му завинаги.

Нощем, когато паркът беше затворен и нямаше опашки от посетители, преминаването през Космодрума винаги му се струваше дълго. Тази вечер разстоянието изглеждаше още по-голямо. Алоко се огледа и видя, че един от старши охранителите се приближава към него.

— Какво е положението? — попита го отдалеч.

— Направихме още един оглед, сър — отвърна мъжът, леко задъхан. — Никъде вече няма посетители. Космодрумът е напълно подсигурен.

След онова, което беше видял високо в „Кулата на грифоните“, Алоко вече не вярваше, че което да е място в Утопия е напълно обезопасено, но кимна одобрително. При съществуващите обстоятелства евакуацията на района беше минала изключително гладко. Нямаше паника, нито скандални откази за напускане на Космодрума. Всички посетители — на опашките, влизащи или излизащи от атракциите — изглежда бяха приели сериозно историята, че федералните власти са настояли за провеждане на акция по гражданска защита. Преградната завеса беше спусната без проблеми, пазачите изпълняваха задачата си. Подобна процедура преди беше разигравана само при симулация и най-доброто време, за което беше осъществена, беше четири минути. Днес истинската евакуация беше отнела може би половин минута повече. При друг повод Алоко би бил изключително доволен.