Линкольн Чайлд - Утопияленд

Зад Тери количката отново изскърца и Джорджия изхлипа от ужас.

Тери покри устата й с ръка, когато мъжът се обърна и огледа стаята. В полумрака очите му блестяха като на котка.

Чу се звук от излизащ въздух и дрънчене на метал, когато един от пазачите трепна, а после се отпусна сред разпилените по пода гилзи. Тери видя как бляскавите очи на мъжа се насочиха към тялото.

Внезапно в стаята се разнесе дрезгав пукот. Непознатият затвори вратата, бръкна в сака и извади радиостанция.

— Гадняр слуша — каза той.

— Тук е Първи фактор — чу се изкривен глас. — Позиция?

— Медицинския център.

— Статус?

— Момичето го няма.

— Къде е?

— Неизвестно.

Настъпи тишина.

— Не можем да губим повече време. — Отново се чу гласът от радиостанцията. — Имаме проблем със Снежанка. Трябваш ми на сборния пункт. Веднага. Ясно?

— Прието. — Радиото заглъхна.

Мъжът се отдръпна от вратата и избута труповете под масата с върха на ботуша си. После посегна към един от рафтовете и събори купчина кърпи на пода, за да прикрие локвите кръв. Съблече работния гащеризон и остана в сребристоплатинен костюм на пилот от совалката на Калисто, който беше в идеална хармония със сребристия му сак. Гащеризона хвърли върху съборените кърпи.

С последен поглед наоколо мъжът взе сака и го преметна през рамото си, без да закопчава докрай ципа. После отвори вратата и излезе в коридора.

Чу се леко изщракване, когато вратата се затвори и вътре отново настана мрак. За миг зацари тишина. После с нисък шумолящ звук купчина дрехи слезе по тръбата към пералнята. След тях се чу свистенето на компресирания въздух. Най-накрая и този шум заглъхна. Тери почувства как крайниците й затрепериха — отначало слабо, после неудържимо. В прегръдките й Джорджия не издаваше нито звук, дори не плачеше. Просто държеше ръката й толкова силно, сякаш никога няма да я пусне.

Когато видя пред себе си входа на комплекса на охраната, Пул рязко спря. На Фред Барксдейл, който вървеше отпред, му трябваше един миг, за да го осъзнае. После и той спря.

— Слушай сега. — Пул се приближи зад Барксдейл и зашепна на ухото му: — Ще го направим леко и нежно. Не говори, освен ако не ти кажа. И не се опитвай да ми играеш номера. Ако се наложи, първо ще те застрелям и после ще се оправям с бюрократите.

Дори да го беше чул, Барксдейл не реагира. Отново тръгна напред. Пул безмълвно закрачи редом с него.

Дотук всичко беше минало гладко. Кратката демонстрация на сила и пистолетът се бяха оказали достатъчни. Пул беше виждал ефекта им и преди, особено при хора, които бяха затънали до гуша. Младите войници бунтари — незапознати с автоматичното оръжие, парализирани от страх при мисълта за битка — понякога изглеждаха почти успокоени при мисълта да ги пленят. Барксдейл беше реагирал по същия начин, предавайки се без бой. Или поне такова впечатление създаваше. Но най-трудното тепърва предстоеше: да убеди Алоко и неговата дружина, че Фредерик Барксдейл, шеф на компютърните системи в цяла Утопия, е в съюз с врага. Ако Барксдейл поискаше, можеше да му създаде много неприятности. Щеше да се изправи срещу един досаден посетител. Пул се намръщи, загледан в русокосата глава пред себе си. Чудеше се какво ли става в нея.

Преди по-малко от час в комплекса на охраната се развиваше трескава дейност. Десетина специалисти оживено сновяха из помещенията — приемаха съобщения за инцидента, отговаряха на телефонните обаждания, надничаха любопитно към затворения в килията. Но сега, когато Пул отвори вратите и поведе Барксдейл през светлата, боядисана в ярки цветове чакалня, беше изненадан от онова, което видя. Сградата беше почти празна. Виждаха се само трима пазачи зад рецепцията, които говореха едновременно — двама по телефона, а един по радиото.

С една ръка между копчетата на кадифеното си сако, а с другата върху лакътя на Барксдейл, Пул твърдо побутна англичанина към рецепцията. Колкото по-бързо приключеше с него, толкова по-добре. Разпозна един от пазачите при предишното си посещение: Линдберг, младока с черна коса, бледосиви очи и гъсти белези от акне. Пазачът очевидно също го позна. Пул разбра това по погледа му и от начина, по който затвори телефона, когато приближиха. Мъжът отвори уста.

— Къде е Алоко? — изпревари го Пул.

— В Калисто — отвърна Линдберг, гледайки ту единия, ту другия. — На мястото на злополуката.

— Злополука?

Пазачът кимна.

— На една от атракциите на Космодрума. Станция Омега.