Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Какво е станало?

— Не знам подробности. Нещо се повредило.

— Мили боже! — Пул си спомни за братовчедка си Соня Клем, за съпруга й Мартин и трите им цапнати в устата момчета. Беше ги изпратил обратно на Космодрума, беше настоял да опитат и другите атракции. Шансовете бяха малки, ужасно малки… но все пак трябваше да попита. — Има ли жертви?

— Доколкото разбрах — много. Там е истинска суматоха.

Пул се обърна към Барксдейл.

— Чу ли това, негоднико? — промърмори той и го дръпна силно. — Знаеше ли за него?

Но Барксдейл беше смъртноблед. Не отговори нито с дума, нито с жест. Сякаш внезапно се беше пренесъл някъде далеч оттук.

Пул отново се обърна към Линдберг, който не преставаше да шари с поглед между двамата.

— Трябва да говоря с Алоко.

Пазачът продължи да ги гледа, без да отговори.

— Казах, свържи ме с Алоко.

Този път Линдберг се обърна към пазача, който говореше по радиостанцията.

— Ей! С кого говориш?

— С Таненбаум.

— Кажи му, че искаме да говорим с господин Алоко.

Вторият пазач каза нещо по радиостанцията, после я подаде на Линдберг.

— По-бързо — каза той, докато я подаваше на Пул. — Там има доста работа.

Пул взе радиостанцията.

— Какво има пък сега? — избоботи Алоко.

Около него се чуваха най-различни шумове — викове, стенания, неясни писъци. „По-бързо! По-бързо!“ — викаше някой.

— Господин Алоко, обажда се Пул. Ангъс Пул. Помниш ли ме?

— Да. В момента не мога да говоря, Пул.

— Какво е станало? Какъв е проблемът?

Нова буря от шум погълна първите думи на Алоко.

— … не знам все още. Тук е истинска кланица.

— Какво? Искаш да кажеш, че има убити? Колко?

— Още ги броим. Лекарите току-що дойдоха.

— Слушай, може би е там имало мои роднини. Жена с магьосническа шапка, мъж със зелена фланелка, три момчета…

— Сега нямам време — прекъсна го Алоко нетърпеливо. Пул чу силна въздишка. — Слушай, не съм виждал такива хора. Ако разбера нещо, ще те уведомя. За това ли се обаждаш?

— Не. — Пул се поколеба, обмисляйки какво да каже. — Не знам как да ти го кажа, но тук съм с Фред Барксдейл и…

— Знам всичко.

Пул млъкна изненадан.

— Така ли?

— Да. Андрю Уорн се свърза с мен по радиото преди няколко минути, докато идвах насам, и ми разказа всичко.

— И?

— Звучи ми налудничаво, но сега нямам време да го обмисля. Затворете го, докато се върна, тогава ще видим. Бог да ти е на помощ, ако сте сгрешили.

— Ще дадеш ли заповеди на хората си? Ще бъде по-добре ти да им кажеш.

— Предай радиостанцията. По-бързо, човече. Побързай.

Пул подаде радиото на Линдберг.

— Тук е Ерик Линдберг — каза той.

Пул чуваше гласа на Алоко, който инструктираше пазача. Докато слушаше, сивите очи на младежа се разшириха и той отново погледна към Барксдейл.

— Да — каза Линдберг. — Разбирам. Ще бъде изпълнено, сър.

Той свали радиостанцията, после бавно я подаде на втория пазач. През цялото време не сваляше очи от Барксдейл.

— Чу ли заповедта? — попита Пул.

Линдберг кимна.

— Тогава знаеш какво да правиш. Затвори го в килията за всеки случай.

Пазачът отново кимна. Изглеждаше също толкова отнесен, колкото и Барксдейл.

Пул се обърна и подкара англичанина пред себе си. Като направи знак на колегата си да го последва, Линдберг взе палката си, заобиколи бюрото, отвори вратата и пристъпи напред да ги посрещне.

Извън публичната зона на сградата ярките цветове и удобните канапета бяха заменени със сиви тухлени стени и покрити с линолеум подове.

— Тъкмо ще видиш приятелчето си — каза Пул и побутна отново Барксдейл по коридора, който тръгваше от чакалнята. — Ще бъде като среща на випуска.

Коридорът свършваше с правоъгълно помещение, заобиколено от всички страни с врати. Една от тях, вляво, беше по-различна от останалите — от дебела стомана, с решетъчно прозорче в нея. Вторият пазач приближи до вратата, надникна през прозорчето, после отключи и предпазливо отвори. Линдберг застана от другата страна на вратата, стиснал палката. Пул погледна вътре. Младият хакер все още лежеше на нара. При щракването на ключалката той се беше изправил на лакът и гледаше незаинтересовано към вратата.

Докато вървяха, Барксдейл не излезе от унеса си, очевидно беше в шок. Но в момента когато вратата на килията се отвори, у него настъпи промяна. Той погледна вътре, видя затворника и очевидно се стресна. Затворникът седна на нара и на подутото му лице се появи крива усмивка.

— Влизай — каза Пул и побутна Барксдейл към вратата. После отстъпи, когато вторият пазач я затръшна, заключи и прибра ключа.