Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Да, госпожо Боутрайт — дойде отговор. — Ще ми кажете ли какво става?

— По-късно. Можеш ли да направиш нещо за мен? Искам да угасиш светлините в залата.

— Да угася светлините?

— Всичките. Веднага. Можеш ли да го направиш?

— Да… Да, мога.

— Тогава действай.

Тя мушна радиото отново в джоба си. После се наведе към най-близкото огледало и прочете номера, пирографиран в рамката му. Извади новия диск от джоба си и го сложи в основата на огледалото. Направи знак на Уорн да я последва и тръгна обратно, този път по-бавно, към стаята с шестте стени. Само оттам можеше да намери пътя навън. Дори в тъмното.

Пое си дълбоко дъх, после заговори с най-силния и властен тон, който успя да си наложи.

— Господин Доу, спрете! Ако искате диска, спрете на място.

Тя млъкна, за да се вслуша, но единственият отговор беше мълчание.

— Казахте ми, че съм предала доверието ви. Този път вие предадохте моето.

— Така ли? — чу се гласът му. Беше по-наблизо. — Заинтригуван съм.

— Вие саботирахте още една обиколка, наранихте други хора. Без причина. Изпълних исканията ви, донесох диска. Защо тогава ви трябва пистолет?

Тишина.

— Аз мога да отговоря — остро каза Уорн. — Планирал си да вземеш диска, а с него и Сара. Като заложница. Или просто щеше да я убиеш и да избягаш в суматохата. Нали? Дотук с твоя елемент на изненада.

— Изненада ли, доктор Уорн? — стигна до тях коприненият глас. — Моите изненади още не са свършили.

— Тогава ме изненадай с нещо неочаквано. Остави я да си отиде. Покажи ни, че можеш да се адаптираш.

Внезапно светлините угаснаха и коридорът потъна в мрак. Сара сграбчи лакътя на Андрю.

— Господин Доу! — извика тя, докато отстъпваше. — Чуйте ме! Дискът е тук. При огледало 6942. Чувате ли ме? Номер 6942. Ще го намерите под рамката. Но сега си тръгвам. Вие нарушихте правилата и аз няма да играя повече. Тъмнината може малко да ви забави, но съм сигурна, че ще го намерите. Няма да пускам посетители още двадесет минути. Направете каквото обещахте. Вземете диска и се разкарайте от парка ми. Или ще ви открия и ще ви убия лично.

При тези думи от тъмнината се разнесе смях — тих, циничен, доволен.

— Точно такива игри обичам, Сара. Ще участвам.

Може би той каза още нещо, но Сара не го чу, защото бяха завили по коридора към преддверието и стълбището, което щеше да ги изведе от това зловещо място.

Тери стоеше до вратата, парализирана от страх и нерешителност, докато мъжът с гащеризона се приближаваше. Вече минаваше покрай първата кабинка със спуснати завеси. Още миг и щеше да стигне до тази на Джорджия, да разбере, че леглото е още топло, и…

— Извинете! Господине!

Беше един от охранителите. Тя открехна вратата още малко, за да може да вижда. Почувства как сърцето й се блъска в ребрата. Пазачите бяха спрели да разговарят и гледаха към новодошлия. Той спря с ръка на завесата на третата кабинка и бавно се обърна с лице към тях.

— Извинете, сър, вашето име? — попита единият, докато вървяха срещу посетителя.

Тери ги наблюдаваше с облекчение. Може би бяха инструктирани специално да проверяват онези, които търсеха Джорджия. Щяха да заловят копелето. Сега всичко щеше да бъде наред.

Чу как Джорджия отново се размърда зад нея. Обърна се и сърцето й отново подскочи. Момичето се беше събудило и примигваше въпросително.

Тери бързо се дръпна от вратата и изтича към болничната количка.

— Слушай, Джорджия — прошепна тя и коленичи. — Тук съм, за да те заведа при татко ти. Разбра ли? Трябва да изчакаме малко — само минутка. После можем да вървим.

Джорджия я погледна. Обърканите й очи блестяха в полумрака.

Тери ободрително стисна ръката й, после се върна до вратата. Пазачите бяха заобиколили непознатия.

— Чудесно, господин Уорн — казваше един от тях, докато оглеждаше гащеризона му любопитно. — Но преди да вземете дъщеря си, трябва да ни покажете някакъв документ за самоличност.

— За самоличност? — пита мъжът. Докато говореше, той небрежно дръпна завесите на кабинката и надникна вътре.

— Ако обичате.

Стори й се, че непознатият наднича в кабинката твърде дълго. После се отдръпна и пусна завесите.

— Мога ли да попитам защо? — попита той. Говореше бавно, сякаш обмисляше нещо.

— Съжалявам, сър — каза първият пазач, — такива са заповедите. Да проверяваме документите на всички посетители и външни специалисти, които влизат или излизат от Медицинския център.

По дяволите, по дяволите! Значи не се грижеха за Джорджия, просто беше обявена тревога първа степен. Разбира се. Иначе щяха да държат под наблюдение кабинката на Джорджия, да я видят, че влиза и излиза с количка. Глупачка! Сега бе приклещена тук, полудяла от клаустрофобия в този килер.