Линкольн Чайлд - Утопияленд

Помисли си дали да не спре тук и да изчака, да остави Джон Доу да направи следващата стъпка. Може би той беше някъде там, в следващия коридор. Или пък това беше номер и той вече беше далеч по шосе 95 със съучастниците си. Каквото и да беше положението, беше по-лесно да се движи, отколкото да стои тук, да се ослушва и да чака.

Сара тръгна към по-близката холограма. Образът я гледаше втренчено и рязко вдигна ръка. Тя инстинктивно спря. Сега разбра: зад огледалото в началото на залата беше скрита камера и сега прожектираше онзи момент, в който беше вдигнала ръка към отражението си.

Рязко премина през холограмата, която се разкриви около нея. Нов коридор с огледала се простираше в далечината. Някои трябваше да са холограми, изобразяващи преминаването й през предишния коридор. След първото разклонение споменът й за плана на залата се замъгли. В известен смисъл беше по-лесно да си сам в лабиринта — иначе огледалата отразяваха не само един човек, а поне двадесет. Но дори така усещаше, че чувството й за дезориентация се засилва.

После си спомни за очилата, които висяха на шията й. Включи батерията и си ги сложи. Коридорът внезапно се промени — холограмите пред нея станаха прозрачни. Сега можеше да различи илюзията от отражението. Обзе я нова увереност.

Коридорът рязко зави, после се раздели. Сара погледна към двете разклонения, където отраженията примигваха. Поколеба се, после инстинктивно избра лявото. Когато тръгна по него, радиостанцията оживя.

— Сара, чуваш ли ме? — Гласът на Алоко прозвуча непоносимо силно в смълчания коридор.

Тя бързо намали звука.

— Да.

— Какво става?

— Нищо. Няма и следа от него. Защо се обаждаш? Трябваше да…

— Слушай, Сара, станала е злополука в Калисто.

— Злополука? Каква злополука?

— Не знам. Тъй като камерите не работят, още не знаем какво точно е станало. Но изглежда нещо се е объркало на Станция Омега. Аз… — Гласът изчезна сред пукот на статично електричество. — … тревога 904.

Сара се вцепени. Според аварийния код на Утопия 904 означаваше жертви сред посетителите.

— Сара! Сара, чуваш ли ме?

— Да. Сигурен ли си? Да не е фалшива тревога?

— Имам два независими доклада. Изглежда сериозно. Може да се окаже проблем да овладеем тълпата.

— В такъв случай иди да стабилизираш положението.

— Не мога. Ти…

— Аз съм добре. Ти носиш отговорност за гостите. Предупреди Медицинския център да са готови за животоспасяващи операции, ако се наложи. Свържи се с Обслужване на посетителите, за да попречат на разпространението на слуховете.

— Добре тогава. Ще предам радиото на Флорес. — Настъпи пауза. — Помни какво ти казах, Сара.

С лек пукот радиостанцията замлъкна. Сара отново усили звука, после я пъхна в джоба си.

Щом Алоко го нямаше, само основният персонал щеше да се грижи за залата, без да подозира за мисията й. Макар че Кармен Флорес щеше да подслушва радиостанцията, и тя като останалите не знаеше какво става.

Сега Сара наистина беше сама.

Не се чувстваше добре. Поколеба се пред лявото разклонение. Още една злополука, и то толкова бързо след произшествието на „Бягство от Уотърдарк“. Изключено беше да е съвпадение.

Тогава какво ставаше? Дали беше част от плана на Джон Доу? И ако е така — защо? Бяха приели исканията му. Бяха записали втори диск и тя беше тук, за да му го предаде. Възможно ли бе да е помислил, че не е дошла, и поредната злополука да е отмъщение? Но това беше невъзможно — щом Алоко вече знаеше за нея, тя трябва да беше станала преди часа на срещата.

И доколкото разбираше, сигурно е била подготвена преди часове.

И в двата случая Джон Доу явно беше искал да я предизвика, каквото и да стане.

Тя стоеше неподвижно в проблясващия коридор. Гняв, разочарование и страх се бореха в нея. Какво се беше объркало? Колко бяха жертвите? Беше ли предизвикана в Калисто масова паника?

Когато гневът я завладя, тя тръгна по лявото разклонение, без да се грижи да приглуши тропота на токчетата си. Поне имаше очилата и това й даваше някакво предимство. Щеше да открие това копеле, да го открие и да…

Сара рязко спря. Отпред, на следващия завой на лабиринта, стоеше Джон Доу.

Или поне тя си помисли, че е Джон Доу — през очилата образът се виждаше толкова слабо, че беше трудно да прецени. Тя ги свали и холограмата веднага придоби очертания.

Сара рязко си пое дъх. Виждаше го за пръв път, откакто се беше отбил в кабинета, седна върху бюрото, пи от чая й и погали бузата й. Мускулите на челюстта й се стегнаха. Той изглеждаше още по-спокоен сега — отпуснал фините си ръце до тялото, с безупречния си скъп костюм и леката доволна усмивка, която разкриваше съвършените му зъби.