Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Сара — чу гласа му, — колко мило от твоя страна, че дойде. — Чуваше се отдалеч, очевидно истинският Джон Доу беше някъде по-навътре в лабиринта.

Зачака неподвижно, загледана в изображението.

— Харесва ми как сте обзавели тази зала. Пробужда нарцисиста у мен.

Тя продължаваше да чака.

— Донесе ли диска, Сара?

Бавно и предпазливо Сара приближи до холограмата. Той стоеше неподвижно, странните му разноцветни очи погледнаха първо вляво, после вдясно. Вероятно една от камерите го беше снимала, докато е пресичал разклонение и се е колебаел накъде да поеме.

— Попитах носиш ли диска? — Устните на холограмата не се движеха.

— Да — отвърна тя. Внезапно й се прииска да не гледа повече това лице. Сложи очилата и холограмата отново избледня.

— Добре. Тогава можем да действаме.

— Какво направихте, господин Доу?

— Моля?

— На Станция Омега в Калисто. Какво направихте? — Гласът й трепереше от гняв.

— Защо? — В неговия се долавяха леки подигравателни нотки. — Станало ли е нещо?

— Направих всичко, което искахте! — извика тя. — Доверих ви се. Не се ебавайте с мен!

— Я гледай! А аз си мислех, че си добре възпитана.

Сара изсумтя и неволно сви юмруци.

— Почти приключихме, Сара. Да свършваме, за да можеш сама да се заемеш с проблемите и… Чакай малко, чакай малко! Сега виждам нова твоя холограма. Какъв е този моден аксесоар, който носиш? Аха, разбирам. Тези очила не ти отиват, Сара. Твърде масивни са за изящното ти лице. Ще трябва да направим нещо по въпроса.

Настъпи кратка тишина. После някъде далеч в мрака се чу изщракване.

За миг нищо не се промени, но после Сара забеляза лек зелен блясък по ръбовете на очилата си. В коридора пред нея холограмите, които допреди малко изглеждаха неясни, сега засветиха със засилващ се зелен блясък. Тя примигна и отмести поглед от болезненото сияние. Когато обърна глава, светли термични следи оцветиха в зелено полезрението й.

Със силен вик тя смъкна очилата от очите си и вдигна радиостанцията.

— Кармен?

Няколко секунди цареше мълчание.

— Да, госпожо Боутрайт — изпращя радиото.

— Кармен, става ли нещо долу?

— Преди няколко секунди енергията към холографските генератори внезапно се учетвори. Направо пушат — до един.

— Можете ли да спрете това?

— Да, но ще отнеме време. Всичко е под контрол. Ще разберем откъде идва командата. Докато не я засечем, не смея дори да им дръпна шалтера.

— Действайте. — Сара свали радиостанцията.

„Той беше подготвен и за очилата. Готов е за всичко. Помислил е за всичко, което бихме могли да направим!“

— Разбра ли за какво говоря, Сара? — прозвуча мекият далечен глас на Джон Доу. Отново се чу щракане. — Как можеш да говориш за доверие, когато аз не мога да ти вярвам? Просто ми дай диска и ще изчезна от живота ти завинаги.

Сара не отговори. Нямаше какво повече да каже. Внезапно се почувства победена.

— На кой пост си в момента, Сара?

Тя не отговори.

— Сара?

— Да?

— На кой пост си?

— Не разбирам.

— Погледни рамката на най-близкото огледало. Лявата страна на горната част. Ще видиш отвътре номер.

Сара вдървено погледна натам. Беше й нужна минута, за да го открие, но после забеляза поредица от цифри, прогорени в дървото.

— 7923 — промърмори тя.

— Моля?

— Казах 7923.

— Много добре. Сега слушай, Сара. Ще те насочвам към мястото, където чакам. През цялото време ще поддържаме звуков контакт. Ясно?

— Да.

— Добре. Ти трябва да си… на лявото разклонение на коридора. Иди до края. Обади ми се, когато стигнеш там.

Сара неохотно тръгна напред, наблюдавайки отраженията си. Внезапно образът на Джон Доу изникна отдясно. Тя замръзна — беше друга холограма. Той държеше нещо, което приличаше на купчина планове и гледаше ту нагоре, ту надолу, без да спира.

— В края на коридора съм — каза тя.

— Погледни огледалото отляво номер 784 ли е?

Пауза.

— Да.

— Завий пак наляво и тръгни по коридора. Отдясно има разклонение, прикрито с холограма. Гледай да не го пропуснеш.

Сара тръгна по коридора бавно и примирено. Джон Доу не се беше изгубил, очевидно познаваше залата по-добре и от дизайнерите. Знаеше за инфрачервените очила. Имаше планове за всичко, знаеше дори номерата на отделните огледала в коридорите.

Инстинктът й крещеше да не продължава напред, но нямаше избор — трябваше да му даде диска независимо от всичко.

Внезапно тя отново спря. Собственият й образ — отражения и холограми отпреди няколко секунди — я заобикаляше от всички страни. Но отпред и вляво имаше друго изображение — на мъж. И той не беше Джон Доу.