Линкольн Чайлд - Утопияленд

Мили Боже, искрено съжалявам, че те обидих, отвращавам се от всичките си грехове, защото се страхувам, че ще изгубя рая и ще се мъча в ада, но най-вече защото обидих теб…

Мъжът идваше все по-близо.

Пред „Стаята на фантастичните илюзии на професор Крипълууд“ светлината на газените фенери се отразяваше ярко във влажния калдъръм. Чакащите посетители се бяха разпръснали с ваучери, които им гарантираха, че ще влязат точно в 16:30. Дебело пурпурно въже с блестящи нишки и пискюли беше опънато пред красивия тухлен вход. През следващия половин час Холоогледалата щяха да бъдат затворени.

Три метра под улицата в ниското помещение на Холографския център Сара Боутрайт потри ръце от студ. Невероятно — тук беше дори по-студено, отколкото в кабинета й! Погледна гората от огромни монитори и корпусите на контролните уреди, всички със залепени червени етикети: „Акустично-оптично модулиращ масив №10, суперпозиционен процесор с допълнително кодиращо устройство А“. Цял малък град от контролери, който се грижеше магията на залата с холограмни огледала отгоре да тече без засечки. Обикновено на всеки половин час през Залата минаваха по петстотин души, но в момента тя беше празна. Сара щеше да бъде единственият посетител.

Не, и Джон Доу щеше да е там.

Тя се обърна към Боб Алоко. Масивното тяло на шефа на охраната се беше свило в тясното пространство между два модулатора с висока разделителна способност. На известно разстояние зад него стояха Род Алънбай, мениджърът на Газените фенери, и Кармен Флорес, шефката на Холоогледалата. И двамата изглеждаха разтревожени.

— Мислиш ли, че той вече е вътре? — попита Сара.

Алоко сви рамене.

— Няма начин да разберем, защото камерите не работят. Той е подъл тип. Оттук към залата има поне четири служебни входа, а от Холографския център има изходи към ниво А и към парка. — Той я погледна косо. — Ти изрично настоя да не охраняваме залата и входовете към нея.

— Видя какво стана последния път. Сега трябва да го направим както иска той. Ще му дам диска без номера. После той ще си тръгне, а ние ще лепим парчетата.

— Ще лепим парчетата. Хубава метафора.

— Стига, Боб, Джон Доу ни държи. Имаме само няколко минути.

Сара си спомни печалния, примирен глас на Чък Емъри. Не можем да чакаме повече от половин час. Ако паркът не бъде освободен напълно дотогава, ще се обадим на ФБР.

— Може Джон Доу да държи картите, но това не значи, че всички козове са у него. — Алоко извади нещо от джоба си и й го подаде — чифт очила с тъмносини рамки и дебели стъкла като на скиорските.

— Какво е това?

— Модифицирани очила за нощно виждане. Усещат топлината и размиват холографските изображения. Инженерите ги използват, когато трябва да отстранят проблеми в Холоогледалата. Когато влезеш, сложи си ги. Включват се оттук. — Алоко млъкна и я погледна. — Имаме технология, за бога! Защо да не я използваме? Много добре знаеш как се обърква човек в залата. С очилата ще си спестиш поне това.

— Много добре. — Тя наниза връвта на очилата около шията си и погледна ръчния си часовник. — Време е да тръгвам.

— Само минутка, ако обичаш. — Алоко й подаде радиостанция. — Дръж я включена на тази честота. Ще слушам през цялото време, докато си вътре. Познато ли ти е разположението?

Сара взе радиото.

— Донякъде.

— С очила или без — там лесно можеш да се изгубиш, затова не се разтакавай. Дай му диска и веднага излизай. Една дума от теб, и ще вкарам кавалерията.

— Не искам кавалерия. Искам всичко да мине чисто. Ако искаме да спасим моя парк, трябва да го разкараме колкото се може по-бързо оттук.

Алоко въздъхна.

— Слушам, госпожице. Но това е твое решение, не мое.

Сара кимна и се обърна.

— Пази си гърба през цялото време.

Тя размаха радиостанцията в знак, че е разбрала, после се запромъква между купищата предаватели и холографски монитори към стълбището на отсрещната стена.

Холографският център заемаше цялото пространство под Холоогледалата. Всеки предавател излъчваше само едно изображение в залата отгоре. По нареждане на Сара в комплекса беше останал само най-необходимият персонал и докато лъкатушеше към стълбището, тя се чувстваше все по-самотна.

Стигна стълбите и сложи ръка на студените перила. После спря. Докосна с другата ръка горния джоб на сакото си, за да се увери, че дискът е там, и отново погледна часовника си.

Това бяха ненужни действия, които само я забавяха. Защо беше поискал точно тя да отиде? Бавно осъзнаваше, че никак не й се иска да изкачи стълбите. Не искаше да се изгуби в объркания лабиринт от образи и отражения на Залата. Но най-вече не искаше да види отново Джон Доу — с разноцветните му очи, които я оглеждат, със странно познатата усмивка над късо подстриганата брадичка. Не тук и не сама.