Линкольн Чайлд - Утопияленд

Хайде, Тери! Стегни се, момиче!

Здраво стиснала ръчките на количката, тя дръпна завесата от другата страна и избута Джорджия в коридора. Колелетата заподскачаха и заскърцаха, докато се движеха напред, и Тери прехапа устни, напомняйки си, че само след минута ще е излязла през вратата.

И все пак трябваше да измине по-голямо разстояние, отколкото беше преценила. Бутането на количката не изискваше усилия, но аварийният изход сякаш се отдалечаваше, за да я дразни. Със стиснати зъби тя се опита да ускори ход.

И тогава чу нов, по-висок глас зад себе си.

Нещо ставаше на рецепцията. Нима първите пострадали вече пристигаха? Тери не смееше да се огледа. Чувстваше се гола, уязвима. Беше може би на половината път до изхода — твърде далеч, за да се върне до кабинката. Но не смееше и да продължи напред, без да знае какво става зад нея, дали някой не вижда, че се е насочила към аварийния изход. Сега я оплеска! Почувства, че смелостта й започва да се топи. Очите й шареха напред-назад.

Ето: отдясно врата с надпис „Склад за дрехи“.

Не, не.

Но това беше единствената близка врата. Можеше да изчакат вътре, докато онова, което ставаше, отмине. Тогава щеше да излезе в коридора и да се измъкне през аварийния изход.

Старите страхове, потиснатите фобии отново се обаждаха. Не, моля те! Не в килер!

Щеше да бъде малка стая. И тъмна. Беше толкова по-лесно да продължи напред и да се надява, че няма да я забележат. Но склад…

Чу нови гласове, този път още по-силни.

Опита се да овладее паниката, която я заливаше, и насочи количката към склада. Ръцете й трепереха, докато отваряше вратата.

Вътре единствената светлина идваше от тясна ивица флуоресцентни лампи. Тери се огледа задъхано. Стаята беше голяма — слава богу! — но беше тъмна, ужасно тъмна. Хирургически престилки, сестрински униформи и халати с различна големина висяха от куки или лежаха на безброй дървени рафтове. В задната част на стаята стърчеше огромна тръба, която минаваше хоризонтално между две от стените. Това беше автоматичната перална система, която обикаляше подземните зони на Утопияленд. Цял ден — но обикновено в края на двете главни смени — костюми, униформи, кърпи, салфетки, покривки за маси и чаршафи се отправяха благодарение на пневматичното налягане от стотици люкове до централната пералня на ниво В. Тери чуваше, че в момента работи — от огромната тръба се носеше леко бучене, което отекваше и свистеше.

Дишането й се учести, главата й се замая. Тъмните стени сякаш се събираха около нея. Отблъсквайки паниката, Тери се наведе към количката и оправи одеялото и възглавницата. После отново отиде до вратата, открехна я и надникна навън.

Един мъж стоеше на рецепцията при сестрата. Беше средно висок, мускулест и дори отдалеч очите му изглеждаха странно. Носеше тъмен гащеризон и докато говореше с дежурната сестра, се оглеждаше бавно, сякаш искаше да види какво има наоколо, но без особен интерес. Погледът му се спря върху вратата и Тери се дръпна назад. После се върна на наблюдателния си пост, опитвайки се да дочуе какво казва мъжът.

— Дойдох да видя една пациентка — каза мъжът. Акцентът му беше почти толкова екзотичен, колкото очите.

— Която се казва? — попита сестрата. Беше навела глава и гледаше към компютърния терминал зад гишето.

— Джорджия Уорн.

Тери стисна дръжката на количката.

— А кой сте вие? — попита сестрата, все още загледана в терминала.

— Господин Уорн. Баща й.

— Разбира се. — Сестрата се консултира с някаква карта. — Тя е… Не, извинете, явно са я преместили. Ще я намерите в кабинка 34. Надолу по коридора и вляво, последната с пуснати завеси, господин Уорн.

Доктор Уорн! — искаше да изкрещи Тери. — Доктор, а не господин! Но сестрата вече беше тръгнала в обратна посока, а мъжът беше заобиколил рецепцията и вървеше по коридора. Когато приближи достатъчно, тя видя, че носи сак, който проблясваше в сребристо на флуоресцентната светлина.

Разумът й изкрещя да се махне, но Тери откри, че няма сили да се отдръпне от вратата и вертикалната ивица светлина и да се потопи отново в мрачния, потискащ, задушаващ склад.

Исусе, Марио и Йосифе, пазете ме от всичко! Исусе, Марио и Йосифе, пазете ме от всичко! Тери не се беше молила от манастира. Но сега усети, че си повтаря наум някога познатите и успокояващи думи: Вярвам в Господа, всемогъщия отец, създател на небето и земята…

Зад нея Джорджия се размърда в количката си. Мъжът се приближаваше.