Линкольн Чайлд - Утопияленд

Преди няколко минути, когато оглеждаше района, Пул беше забелязал една стая за почивка на около тридесет метра надолу по коридора. Там заведе Барксдейл и усмихнато му посочи редица канапета до една от боядисаните в синьо стени.

Барксдейл се освободи от хватката му.

— Вижте, боя се, че не разбирам. По телефона ми казахте, че сте един от механиците на Камелот.

Пул кимна.

— Казахте, че има проблем със стабилизаторите на една от обиколките. Че някой е проникнал в компютрите. Подозирахте саботаж. Не искахте да говорите с никой друг, освен с мен.

Пул отново кимна. Това беше примамката — за да извика Барксдейл с информация, която не би посмял да пренебрегне.

Шефът на Информационни технологии посочи към пропуска му.

— Но вие сте външен специалист, не служител на Утопия. Какво всъщност става тук?

Пул наклони глава.

— Прав сте, разбира се. Не съм от персонала на Утопия. Съжалявам, че ви заблудих по телефона, но е трудно човек да се свърже с вас. Не успях да мина по официалните канали.

Барксдейл присви сините си очи. В тях Пул прочете смесица от чувства — раздразнение, несигурност, тревога.

— Кой сте вие? — попита Барксдейл.

Пул се усмихна извинително.

— Консултант по продажбите на един търговец. Шефът ми каза, че трябва да се срещна с вас, каквото и да ми струва.

— Вие сте… Какво, някакъв търговец?

Пул отново се усмихна и кимна.

Противоречивите чувства изчезнаха от лицето на Барксдейл и на тяхно място остана само възмущение.

— Как успяхте да влезете тук?

— Това не е толкова важно, нали? Всъщност аз съм тук, за да ви помогна. — Пул потупа куфарчето. — Ако седнете само за миг, искам да ви демонстрирам накратко нашата…

— Няма да стане! — каза Барксдейл. — Всъщност мисля да повикам охраната. — И той се обърна.

— Моля, седнете за малко. — С тези думи Пул сграбчи Барксдейл за рамото и го бутна на най-близкото канапе.

Фред почервеня от гняв, но остана на мястото си.

— Благодаря. Обещавам, че ще ви отнема само минута. — Пул се престори, че обръща куфарчето, сякаш се готви да го отвори. — Като шеф на Информационни технологии на този чудесен парк сигурно осъзнавате опасността от външно проникване в компютрите ви.

Барксдейл мълчеше и го гледаше.

— Колкото по-автоматизирани и компютризирани стават нашите инфраструктури, толкова по-податливи сме на атаки — продължи Пул с отмерения ритъм на наизустените речи. — Това говори зле за времената, в които живеем. Но защитата на компютърна основа се превърна в необходим бизнес. Има външни елементи, които не биха искали нищо друго, освен да проникнат в компютрите ви, господин Барксдейл. И тук ние можем да ви помогнем.

Цветът внезапно изчезна от лицето на Барксдейл.

— Фирмата, която представлявам, може да прегледа компютрите ви, да открие слабите им места, да предложи начини за отстраняването им. А днес, само днес, предлагаме продажба „две в едно“. Да ви включа ли? — Пул бръкна в джоба си за писалка.

— За коя фирма казахте, че работите? — Гласът на Барксдейл беше сух и тънък като стар пергамент.

— О, съжалявам, не ви ли казах? За Службата по компютърно проникване.

На лицето на Барксдейл се изписа страх. Той рязко погледна наляво, а после надясно.

В този момент всички съмнения на Пул изчезнаха. Той вдигна пропуска си пред Барксдейл, достатъчно близо, за да прочете името на Андрю Уорн върху него.

— Пипнах те — каза весело.

Барксдейл скочи от канапето и хукна към вратата.

— Господин Барксдейл! — заповеднически каза Пул.

Тонът му накара Барксдейл да спре насред път и бавно да се обърне. Пул беше бръкнал с два пръста във вътрешния джоб на кадифеното си яке и беше показал дръжката на пистолета.

— Ще бъде много по-лесно, ако правите каквото ви кажа — каза той.

После с окуражителна усмивка отпусна пръсти и пистолетът изчезна в джоба му.

Тери Бонифацио вървеше по широкия коридор, отпуснала ръце покрай тялото си, вперила поглед право напред. В четири часа служителите на Утопия се сменяха, затова Подземието беше пълно с хора. Те я поздравяваха с махане, кимане, усмивки, но тя не отговаряше. Беше потънала в мисли.

Денят, започнал съвсем нормално, сега й приличаше на сън. Или по-скоро на кошмар.

А беше започнал с приятна изненада — пристигането на доктор Уорн седмица по-рано. Ден след ден тя беше наблюдавала как Метанет постепенно усъвършенства себе си и роботите, които управлява, и беше споделяла това с него в безброй телефонни разговори. Постепенно интересът й към създателя на компютърната мрежа се беше засилил. Ето един човек, който споделяше увлечението й по разумните машини и който беше допринесъл много в тази насока. Човек, от когото можеше да се учи. Талантлив, гениален, със странно чувство за хумор. Когато разбра за раздялата му със Сара Боутрайт, тя дори беше дръзнала да си помечтае за бъдещото им сътрудничество — Уорн, геният, иконоборец, и тя, техническият гений, който можеше да осъществи, да допълни мечтите му, да ги направят реалност, двамата, ръка за ръка.