Линкольн Чайлд - Утопияленд

Навън в коридора стоеше третата разпоредителка и разговаряше с двойка белокоси старци с нисък настоятелен тон. Всъщност те не бяха чак толкова стари — може би малко над шестдесетте — но тя очевидно не искаше да ги допусне. В Утопия не поемаха рискове. От уебсайтовете, които беше посетил, Кайл знаеше, че разпоредителите в Станция Омега не бяха само красиви стюардеси, а обучен медицински персонал, който спираше неподходящите за свободното падане. Видя как двамата навъсено се отдалечиха с нови жетони за казиното в ръце. Можеха да са собствените му родители. Част от него се радваше, че няма да се качат на атракцията.

Погледна към Том, смушка го в ребрата и кимна към туристите в еднакви дрехи. Приятелят му ги погледна и завъртя престорено очи. Да , сякаш казваше изражението му, жертви .

Кайл се усмихна. Освен нарастващото нетърпение, дълбоко в себе си той усещаше нещо много близко до облекчение. Том отново се държеше нормално. Може би беше само за днес, но може най-накрая да е видял светлина в тунела.

Платформата вече беше почти пълна и хората се разхождаха напред-назад, оставяйки малки празни оазиси, както несъзнателно го правят във вагоните на метрото и асансьорите. След няколко секунди това нямаше да има значение: всички щяха да пищят, вкопчени в най-близкия до себе си, и битката за лично пространство щеше да бъде забравена при ужасяващото пропадане в мрака.

Кайл за пореден път се зачуди малко лениво как го правеха: как успяваха да запазят всички прави по време на падането. При свободното падане в другите паркове хората бяха завързани във вагоните, все едно носеха усмирителни ризи. Но тук, където елементът на изненадата беше решаващ, седалките и коланите щяха да издадат всичко. Той познаваше един абсолвент от техническия институт, който имаше теория, свързана с използването на въздух под налягане. Реши този път да обърне по-голямо внимание как го правят. Но беше трудно — пропадането беше толкова внезапно, толкова кратко, че едва ли не преди да успееш да си поемеш дъх да извикаш, всичко свършваше. А после…

Мислите му бяха прекъснати от тихото свистене, с което се затвориха вратите и отделиха претъпкания асансьор от коридора. Навън се чу шумно тракане, после по невидимия вътрешен високоговорител прозвуча глас: „На път сте към площадката на совалката. Докато напускаме въздушния шлюз, може да усетите леки вибрации“.

Леки вибрации , помисли си Кайл. Да бе!

Това беше моментът, който най-много обичаше — последните няколко секунди, преди дъното да изчезне. Почувства, че нервите му се опъват от очакване. Улови погледа на Том и вдигна палци в отговор. После огледа лицата около себе си — някои заговорнически се усмихваха, други бяха отегчени и напълно неподготвени за предстоящия инцидент — докато най-накрая спря очи на двойката с еднакви шапки.

Отвън се чу бръмчене, сякаш се беше включил мотор. Звукът постепенно се усилваше. Имаха чувството, че се движат съвсем леко.

Последва рязко наклоняване.

— По дяволите! — дочу се реакция.

Усещането за движение внезапно изчезна. Последва разтърсване, този път по-силно, и светлините примигнаха. Кайл гледаше как двамата изненадано се споглеждат. Скоро учудването щеше да бъде заменено с явен страх.

Бръмченето се засили, стана накъсано, после рязко спря. Във внезапната тишина отвън се дочу пукот и скърцане на метал. И тогава светлините угаснаха изведнъж.

За миг настъпи непрогледен мрак. После близо до пода заблестя линейна кървавочервена аварийна лампа. Кайл особено обичаше този нюанс — светлината беше насочена нагоре и превръщаше лицата на пътуващите в гротескни образи.

„Внимание — чу се глас от интеркома. — Имаме проблеми с главния двигател. Скоро ще го поправим. Не се плашете.“

Моля ви, плашете се , помисли Кайл и отново хвърли таен поглед към двойката. Сега очите им бяха разширени от страх, а лицата — замръзнали.

Отвън се чу отново силен пукот, последван от тихо съскане на искри. И тогава, точно навреме, се появи димът.

Кайл се стегна. Ето сега щеше да започне падането.

Той зачака — полунетърпелив, полууплашен — онзи неописуем момент, когато внезапно разбираш, че под теб няма под, и падаш в бездната. Пое си дъх, после още веднъж.

А после стана нещо много странно. Червените аварийни светлини угаснаха.

Кайл зачака, заслушан в трополенето и съскането извън асансьора. Усети, че леко го побутват, докато телата край него се движеха в пълната тъмнина. Не си спомняше аварийните светлини да са угасвали преди. Нима беше пропуснал да го забележи от вълнение?