Линкольн Чайлд - Утопияленд

Сърцето му бясно заби в гърдите.

Тери го наблюдаваше със странно изражение. После бавно отмести поглед и мълчаливо поклати глава.

— Знам. Това е ужасно, ужасно! Не го разбирам, точно както и ти. — Уорн стисна ръцете й по-здраво. — Но сега нямаме време да се питаме защо.

Той се обърна към Пул.

— Трябва да намериш Барксдейл. Закарай го в Охрана, спри го преди да причини още неприятности. — Той бръкна в джоба си. — Ето ти моя пропуск, аз имам значката на Сара.

Пул не помръдна.

— Да намеря Барксдейл? Ами ако не си признае? Да не мислиш, че ще повярват на мен, а не на него?

— Ти си героят, измисли нещо. Кажи им онова, което ти казах току-що.

Пул изсумтя, взе пропуска и го пусна в джоба на якето си. Когато ръката му отново се показа, в нея имаше автоматичен пистолет.

Уорн го погледна изненадан. После си спомни, че хакерът беше стрелял по тях и беше изпуснал оръжието си в схватката.

— Ами ти? — попита Пул, провери дали пистолетът е зареден и го пусна обратно в джоба си. — Още искам да си получа доживотния пропуск.

— Ще се оправя. Ще се видим в комплекса на охраната. Само хвани Барксдейл.

— Пази се. — И Пул се втурна по коридора.

Уорн се обърна отново към Тери, която мълчеше пребледняла.

— Разбираш ли какво означава това? Ако дискът е празен, те са го подхвърлили нарочно. Истинският е у тях. Те вече имат технологията за Люпилнята. Защо Джон Доу иска Сара да му занесе втори, и то лично? Иска нея. Не знам защо, но съм сигурен, че тя е в опасност.

Докато говореше, през ума му премина ужасяващ спомен: Барксдейл, който сутринта бе предложил на Тери да заведе Джорджия в барчето. „Барксдейл знае, че дъщеря ми е тук. А Джон Доу знае ли?“

Тери внимателно го наблюдаваше. Внезапно очите й се ококориха сякаш и нейните мисли я бяха довели до същия въпрос.

Уорн се обърна, свивайки и разпускайки юмруци. Не можеше да вземе решение. Сара Боутрайт беше в смъртна опасност. Несъзнателно отиваше право в ръцете на Джон Доу. От друга страна, Джорджия може би също беше изложена на опасност. Дали рискът не е толкова голям? Но щом търсеха него… Щом вече бяха убили някого вместо него… И ако Джон Доу знаеше… Джорджия, най-близкото му същество…

Не можеше да бъде и при двете. Имаше време само за едната. Едната със сигурност беше в опасност, другата — може би. Едната обичаше, другата беше обичал. Покри с ръце лицето си. Дилемата беше ужасна.

Почувства ръка върху рамото си.

— Аз ще отида — чу глас.

Обърна се към Тери.

— Аз ще отида — повтори тя с ниския си мелодичен глас. — Ще се погрижа за Джорджия.

Той отпусна ръце.

— Ще го направиш ли?

Тя кимна.

За миг облекчението му беше толкова силно, че почувства физическа слабост.

— Все още е в Медицинския център, в реанимацията. — Той мислеше бързо. — Искам да я заведеш някъде, където и двете да се скриете. Ако можеш, заведи я в комплекса на охраната, но при всички случаи да е на безопасно място. Просто за всеки случай. Ще го направиш ли?

Тери отново кимна.

Миг по-късно той тичаше по коридора обратно към обществените зони на Утопия.

Главният гардероб беше огромен лабиринт от стаи на ниво Б. Макар че коридорите му винаги гъмжаха от актьори, особено оживено беше около четири часа. Херцози и странстващи рицари от Камелот, които бяха свършили смяната си, се разминаваха с улични търговци в сламени шапки и костюми от раиран крепон, които отиваха към Дървените тротоари и вечерните забавления. Благороднички в пищни рокли бъбреха с астронавти в скафандри. Гардеробиерки, шапкари, консултанти по костюмите, шивачи и учители по дикция бродеха из залите, поправяха дрехи и даваха инструкции. Беше странна, шумна и разсейваща смесица от старо и ново, минало и бъдеще.

Просторната мъжка тоалетна беше между склада за костюми и гримьорната. Вътре самотен мъж стоеше пред редицата мивки и внимателно миеше ръцете си, вадейки някакви остатъци изпод ноктите си. Когато свърши, откъсна хартиена кърпа от близката поставка и се погледна в огледалото. Оттам го гледаха две студени очи с форма на бадеми.

Вратата се отвори и група жонгльори в ярки облекла влезе сред смях и глъчка. Той хвърли кърпата, излезе и си запробива път покрай гримьорните и помещенията с реквизита за Камелот — дълги редици мечове, копия, ризници, щитове, знамена и брони, които блестяха под флуоресцентната светлина — към съблекалнята за мъже. Когато намери шкафчето си, набра шифъра и отвори сивата метална врата. Вече беше оставил бастуна си от палмово дърво — почистен и излъскан до блясък — на мястото му между още петдесет такива от реквизита на Газените фенери. Пелерината и вълненият костюм бяха в един от безбройните метални контейнери на автоматичната перална система, която опасваше стените на гардероба. Сега погледна в шкафчето си към блестящия в цветовете на дъгата костюм на пилот на совалка от Калисто, който висеше на една кука близо до тъмносин работен гащеризон.