Линкольн Чайлд - Утопияленд

Тя беше брониран форд модел F8000, боядисан в червено и бяло. Десетскоростният дизелов мотор нещастно бръмчеше под тежестта на шестдесетмилиметровата стомана, която покриваше стените и покрива. В отделението за парите седеше един-единствен пазач, облегнат на стената, проснал обутите си в крака ботуши върху скъсано одеяло, метнато на пода. Пушка помпа лежеше между коленете му. Човекът и оръжието се олюляваха и от време подскачаха заради тежкото окачване.

Шофьорът насочи колата по склона. Цветовете на пустинния пейзаж — кафяво, зелено и жълто — изглеждаха фантастични, променени от бронираното стъкло.

Шофьорът намести слушалките и каза в микрофона:

— Утопия, тук транспорт ААС Девет Ехо Браво, край.

В слушалките се чу изпращяване.

— Утопия, прието.

— Излизаме от 95. Очаквайте ни около 16:10.

— Девет Ехо Браво, прието.

Слушалката изпука още веднъж, после настъпи тишина. Бронираната кола зави по необозначения изход от шосето, който водеше до отклонението; склонът стана по-стръмен и шофьорът смени скоростите, засилвайки голямата кола към служебния вход на Утопия.

Кайл Кохран стоеше пред „Морето на спокойствието“, сияещ в черно-виолетовата мантия на архимага Мимант. Светлината на булеварда беше приглушена, но в бара беше още по-тъмно и той изчака, докато очите му се адаптират. До него Том Уолш, малко по-висок и доста по-слаб, тихичко се оригна. Току-що бяха погълнали по четири супернови. Това щеше да стане нов училищен рекорд. Фактът, че напитките бяха безалкохолни, не намаляваше постижението — „Супернова“ беше голяма многоцветна напитка със счукан лед и стомахът на Кайл отдавна беше изтръпнал от възмущение. Както обикновено, чувстваше се леко раздразнен, че още цяла година няма да може да пие алкохол. Но на място като Утопия това май беше по-добре. Само преди няколко седмици един от съучениците им, с които споделяха спалнята в общежитието, беше вкарал тайно двеста грама бърбън, напил се здраво и после повръщал върху всички возещи се на „Машината на писъци“.

Уолш пак се оригна, този път толкова силно, че няколко минувачи обърнаха глави.

— Тази беше добра — одобрително кимна Кайл.

Когато пристигна като първокурсник в университета в Санта Барбара, Кайл беше чувал ужасни истории за кошмарни съквартиранти — купонджии, които слушали дет метал до дупка на стереоуредбите си до зори, и мърлячи, които сменяли бельото си веднъж седмично. Том Уолш се беше оказал приятна изненада. Двамата имаха много общи интереси — лека атлетика, ски, спортен мотокрос. Том беше гений по химия, физика и биология, а Кайл пишеше прилични есета и говореше свободно френски, така че си помагаха взаимно през тежката първа година. Като абитуриенти пътищата им се бяха разделили, но все още бяха близки приятели. Трагедията настъпи на Коледа, когато по-големият брат на Том беше убит при катастрофа с мотоциклет. През цялата зима Том беше мълчалив и раздразнителен и Кайл беше малко изненадан, когато приятелят му предложи да прекарат пролетната ваканция в Лас Вегас. Постепенно Том се връщаше към старото си аз. Отначало това изглеждаше почти като съзнателно усилие, сякаш просто се напъваше да се забавлява. Но в Утопия Том се беше развеселил и смехът му беше искрен. Дори беше споменал, че може да си потърси тук работа през лятото.

Кайл се прозя и се протегна.

— Е, пич, какво ще правим сега?

Том потупа стомаха си.

— Не знам. Може да пробваме Станция Омега.

Кайл го погледна невярващо.

— Будалкаш ме. След четири Супернови? Стегни се.

В отговор Том се усмихна накриво.

Кайл обмисляше предложението, докато стоеше на булеварда, без да обръща внимание на потоците бърборещи посетители наоколо. Станция Омега беше „свободното падане“ в Калисто, сравнително нов вид обиколка, при която посетителите буквално падаха от голяма височина. Обикновено бяха привързани на място и се чувстваха сякаш се возят на вертикално движещо се влакче. Но дизайнерите на Утопия бяха проучили идеята за свободното падане и бяха създали собствена концепция. Гостите се качваха на ескалатор на Космодрума и влизаха в подобен на асансьор вагон, който според сценария трябваше да те откара до чакаща совалка. Но веднага щом вратите на асансьора се затвореха, нещо се повреждаше. Той се накланяше, после потреперваше. Чуваха се зловещи звуци като от смачкване. Светлините примигваха, дим изпълваше вагона. И после — без предупреждение — посетителите падаха право надолу около тридесет метра, преди електричеството да се включи, спирачките да заработят и асансьорът да спре бързо, но забележително плавно.