Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Електроцентрала. Пералня. Финансови операции. Приготвяне на храна. Машинни цехове, поправка на атракциите, обработване на данни. Общо взето — поддръжка.

— Тази електроцентрала, която спомена — обади се Пул, — не е ядрена, нали?

Тери обърна очи нагоре.

Пул сви рамене.

— Човек чува какви ли не слухове.

Известно време всички мълчаха.

— Каза, че прилича на пъзел — обади се Уорн. — Но ние нямаме никакви части от него. Какъв пъзел е това?

— Забравяш, че имаме едно много важно парче — отвърна Пул. — Нашият приятел в килията. Освен това той каза нещо интересно.

— И кое беше то?

— Помниш ли как реагира, когато разбра кой си? Поне това не беше преструвка. Би те хванал за гушата. Но това не пасва.

— Напротив — каза Тери. — Андрю му провали номера. Просто го разби.

— Може би. Но помниш ли защо беше бесен той? Помисли си какво каза. Че твоето бърникане из системите го е вбесило.

— Е, и? — попита Уорн.

— Защо не беше ядосан заради капана, който им направиха в „Галактическо пътешествие“? Това беше истинският им проблем. Ако не беше тази случка, щяха да си получат диска и отдавна да са си заминали. Нали така?

Уорн замислено мълчеше.

— Иней — промърмори Тери до него.

Счупеният диск. Беше забравил за него. Уорн бръкна в джоба си и извади пликчето, което Сара беше забравила в Медицинския център.

— Какво е това? — попита Пул.

— Парчета от първия диск — каза Уорн. — Счупен в схватката. — Той го сложи на масата. — Та какво точно искаше да кажеш?

— Казвам ти, че цялата тази работа ми звучи като печелене на време. Внимателно организирано и дирижирано.

— Но защо? — попита Тери, взе пликчето и любопитно го завъртя в ръцете си. — Какво чакат?

— Да. Това е най-важният въпрос, нали?

В последвалата тишина той пресуши чашата си и я остави на масата с доволна въздишка.

В Газените фенери голяма тълпа се беше събрала пред входа за Холограмните огледала. Това не беше истинското име на атракцията — на картите и украсената табела над чакалнята тя беше наречена „Стаята на фантастични илюзии на професор Крипълууд“. Това беше зала с огледала от ново поколение, които използваха технологията на Люпилнята, за да създадат реалистични холограми по тайно направени снимки на всички, които влизаха вътре. Холограмите се обработваха така, че да приличат на огледални отражения, и се прожектираха в реално време в слабо осветен лабиринт. Заедно с тях се използваха и истински огледала и в тази среда беше лесно да се объркаш. Посетителите се препъваха по извиващите тротоари и непрестанно се изправяха срещу своите отражения и тези на други посетители, но никога не можеха да бъдат сигурни дали това са истински отражения, или са холограми на самите тях, както са изглеждали малко по-рано в лабиринта. Те излизаха навън объркани, уплашени, очаровани. Холоогледалата — както бяха известни навсякъде — бяха необичайно преживяване, което имаше най-висок ежедневен процент посещаемост в Газените фенери.

Само че тълпата, която в момента седеше пред входа, не беше обхваната от обичайната треска на очакване. Чуваха се разочаровани посетители, които бяха чакали на опашка почти час, за да разберат, че атракцията е временно затворена поради технически проблеми. Разпоредителки в кринолини и пазачи в престилки успокояваха опашката, предлагайки ваучери за връщане и жетони за казината. От едната страна на тухления вход стоеше Сара Боутрайт, почти невидима в мъглата, и наблюдаваше тълпата. Едната й ръка стискаше здраво диска в джоба на сакото й.

Далеч отгоре под светлината на безжалостното пустинно слънце хладната влажна мъгла на Газените фенери беше като мечта за по-хубав свят. Мъжът, известен като Водния бик, беше свършил работата си и сега седеше в една долчинка, отпуснат в сянката, образувана от меката извивка на купола на Утопия. До едното му коляно лежеше радиостанция, до другото — пластмасова бутилка с вода. В скута му беше разтворен романът на Пруст и той четеше бавно и внимателно. От време на време вдигаше очи от книгата и гледаше към каменистия ръб на склона и дългия прашен път долу, който лъкатушеше през препълнения паркинг и изчезваше в далечината.

На петнадесет мили оттам два автомобила се движеха на северозапад по шосе 95. Задният беше последен модел седан с кехлибарена лампа на покрива и мощен прожектор, прикрепен до прозореца на шофьора. Дълги антени стърчаха от двете страни на багажника. Колата беше боядисана в бяло, но сега изглеждаше кафява като мушитрънче заради прахта, натрупана след продължителното каране зад първата кола.