Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Сигурно си имате грижи, когато вали дъжд.

— Тогава се сяда вътре.

— Не, вътре е пълно с досадни туристи. Макар че бих хвърлил поглед на менюто ви.

— Готово. Искаш ли бира? Или предпочиташ нещо по-твърдо? — Усмивката на мъжа се разшири, той се наслаждаваше на предизвикателството. — Освен ако не си напълно фалирал. Имаш ли портрети на кралицата?

— Не, предпочитам златна наличност. Само ми дай да видя мръвките.

— Готово. — И келнерът тръгна за меню.

Джон Доу отпи още една глътка, поздрави още няколко минувачи и остави чашата на чинийката си. Зад навеса дъждът отново заваля. Всъщност не беше толкова дъжд, колкото фина мъглица, която едва навлажняваше улиците и омекотяваше светлината. Джон Доу знаеше, че дъждовете в Газените фенери не са програмирани предварително, а се включват при комбинация от няколко условия — много хора, температурата на въздуха, качеството на светлината в „реалното“ небе над купола на Утопия, сега скрит от гъстата лондонска мъгла. Гледаше как хората бързат да се скрият под стрехите и във входовете, за да изчакат да спре. Изглежда никога не траеше повече от деветдесет секунди. Всъщност вече намаляваше и хората отново излизаха на улицата, отърсвайки капките от раменете си сред бърборене и смях.

Истината е, че всичко беше станало отчайващо лесно. Дори и проблемът, за който току-що беше разбрал, не беше толкова важен. Хората му бяха по местата си. Той въздъхна с леко съжаление. Това беше последната му задача и се беше надявал, че ще се окаже по-сложна, че ще му предложи истински изненади. Това поне щеше да му даде възможност да поупражни интелекта си. Нещо интересно, за което да си спомня, като се пенсионира. Но това удоволствие му беше отказано. Наблюдаваше хората, които минаваха край него и весело бърбореха, потънали в забрава. Като стадо. Ако не беше в толкова добро настроение, би изпитал презрение към всички тях — презрение към човешките нрави, слабости, страдания и доброта. Особено към човешката доброта.

Беше време да пусне плана си в действие. Той отмести вестника встрани, извади мобилен телефон от сакото си и избра номер.

— Аха — каза, когато отсреща се чу глас, — ето те и теб.

Гласът от другата страна беше плах и сдържан, но нервността, раздразнението и несигурността ясно си личаха.

— Време беше да се обадиш. Нещата не се развиват по план и това не ми харесва.

— Не се развиват по план? В какъв смисъл?

— Вече ти казах. — Сега гласът беше малко по-силен от шепот. — Случките в „Кулата на грифоните“ и Уотърдарк не ми харесаха. Нали никой нямаше да пострада. А и онзи охранител зад кулисите на „Галактическо пътешествие“ — за бога, трябваше ли да го убиваш?

— Боя се, че нямах друг избор.

— Появиха се прекалено много неприятни изненади. И Тиболд изобщо не се върна от срещата. Може да ни е издал.

Джон Доу отпи още една глътка от кафето, взе менюто от келнера и се загледа как мъжът се отдалечава.

— На твое място не бих се тревожил за Тиболд. Сигурен съм, че ще се появи.

— А каква е тази история с второто предаване? Това е напълно неприемливо, изобщо не беше предвидено…

— Може да е било, може и да не е било. Това не е важно в момента. — Тук в гласа на Джон Доу се изгуби част от задоволството. — Важното е, че Хакер Джак спря да предава.

— Защо? Какво става? — Безпокойството отсреща се усети по-ясно.

— Не знам. Може някой да го е надушил. Сигурно е работа на неочаквания ни гост Андрю Уорн, който се бърка там, където не му е работата. Или пък са се появили непредвидени обстоятелства. Каквото и да е станало, Хакер Джак изключи видеонаблюдението.

— Знам.

— Това означава, че работата му горе е свършена, но не можем да разчитаме на него за подготовката долу. Ще трябва ти да се погрижиш за твоята част. Лично. Разбра ли ме?

— Започнах веднага, щом чух, че камерите са изключени. Ще приключа след няколко минути.

— Добре. — Сега вече го обзе почти потискаща лекота. — Ще придвижим някои действия, за да компенсираме липсата на контрол. Но това оставя още един проблем. Твоят приятел Уорн. Бедният Джак го проследи и отидохме да си поговорим с него. Но се оказа, че друг човек е носил значката на Уорн. Опитахме и в лабораторията по роботика, за която ни каза, но беше празна.

— През последния половин час съм долу. Не знам къде е отишъл.

— Тогава трябва да разберем. Това е последното действие от нашата малка пиеса. Трябва да го убедим, че в негов най-голям интерес е повече да не се меси.