Линкольн Чайлд - Утопияленд

Пул поклати глава.

— Всъщност жалко, защото в края на краищата Престъпник Едно винаги успява да се измъкне чист, а Дванайсетият винаги опира пешкира. Усещаш ли го вече?

В стаята настъпи тишина. Пул погледна към Уорн и му намигна. Тишината се проточи.

— Е, добре — каза най-накрая Алоко с нотка на сарказъм и нетърпение. — Всички останали се преценяват. Имаш ли въпроси, Линдберг? А вие, доктор Уорн?

При последната дума у мъжа върху нара настъпи рязка промяна. Досега той лежеше отпуснат и сякаш не чуваше въпросите. Сега се изправи и седна. Очите му обходиха групата на входа и спряха върху Уорн.

— Уорн! — излая той. — Ти! Ти провали всичко. Гаден мръсник! — Хакерът скочи на крака.

Пул веднага пристъпи напред, грубо го отблъсна с рамо, притисна го към стената и подпря лакът на гърлото му. Мъжът изхриптя, сякаш се задушаваше. Пул го пусна и го остави да се плъзне на нара.

За миг той остана така, стиснал гърлото си, после се закашля. Пул се отдръпна и направи знак на Уорн да застане зад него.

Хакерът погледна към Андрю. Гневният му пристъп отмина също тъй бързо, както го беше обзел, и сега устните му се разтвориха в пренебрежителна усмивка. Зъбите му бяха ужасно жълти.

— Знам всичко за теб — каза мъжът. — Наблюдавах те как щракаш по клавиатурата, опитвайки се да разбереш какво е станало с малката ти скапана програма. — Той сухо се засмя. — Която между впрочем беше елементарно кодирана. Който те е учил да пишеш команди на асемблер, се е справил много зле.

Докато слушаше, Уорн осъзна, че макар чертите на мъжа да бяха като на потомък на древните маи, говорът му определено беше американски.

— Нямаше представа какво става, но шареше по клавиатурата, сякаш би могъл да промениш нещо. — Той отново се засмя студено и мрачно. — Е, ще ти кажа нещо. Ти си прецакан. Всички вие сте прецакани.

После сплете пръсти под главата си, затвори очи и не пожела да говори повече.

Обаждането дойде, докато Сара Боутрайт освобождаваше мениджърите на отдели от набързо свиканото извънредно събрание. Те бяха нахлули едва преди три минути — някои угрижени и нетърпеливи, други развълнувани и несигурни. Сара беше отменила обичайната среща на обяд и оттогава най-различни слухове бързо се носеха сред ешелоните на висшата администрация. Какво се беше случило в „Кулата на грифоните“ по време на шоуто от 13:20? Какво беше станало на обиколката в Уотърдарк? И каква тренировка провеждаха? Тя беше отклонила всички въпроси, надявайки се, че поведението й говори за пълна липса на грижи — обичайните кризи, нищо по-различно от обикновеното. После запита дали има нещо ново, затаила дъх, очаквайки зловещи предзнаменования за нови престъпления на Джон Доу. Но докладите бяха маловажни и успокоително обикновени — нехигиенични условия в дамската тоалетна в „При бедния Ричард“, нощния клуб в Камелот, оплаквания от прекалено усърдния оператор на влакчето „Стипълчейз“. И служителите от паркинга бяха забелязали отново един особено досаден адвокат да търси потенциални ищци на площадката за слизане от въздушното влакче.

Сара ги изслуша, после учтиво отпрати групата, извинявайки се с извънредна среща. Наблюдаваше как събират папките си и напускат кабинета. Беше се оказало прекалено лесно да ги убеди. Те искаха да вярват, защото алтернативата беше почти немислима. За шефовете на Утопияленд един спокойно работещ парк беше важен колкото самият живот. Тя се чудеше как изобщо ще намери начин да им каже истината, ако и когато този кошмар свърши.

Секретарката Грейс мушна глава през вратата.

— Господин Емъри е на телефона, госпожице Боутрайт. А билетът ви е на бюрото ми.

Емъри , помисли си Сара. Беше го уведомила за събитията едва преди половин час, какво искаше сега, когато още не й се бяха обадили… Тя осъзна, че секретарката й още стои на вратата.

— Съжалявам. Какво каза за билети?

— Билетът ви за Сан Франциско.

— Разбира се. Благодаря ти, Грейс. — Тя се усмихна, очаквайки вратата да се затвори. Беше забравила напълно за конференцията на увеселителните паркове.

Когато вратата се затвори, усмивката й изчезна. Вдигна телефона.

— Господин Емъри?

— Да, Сара — дочу гласа на шефа си. — Има нещо, което трябва да знаеш. Новите събития, за които ме информира… Бордът е разтревожен.

— Бордът ли, господин Емъри?

— След последния ни разговор свиках спешно събрание.

Тя чакаше. Типично в стила на Емъри. Неспособен да вземе сам решение в кризисна ситуация, той събираше борда, за да го подкрепи. И сега, вместо само Емъри, дванадесет души се разхождаха напред-назад и правеха заключения отдалече, издавайки противоречиви заповеди и засилвайки напрежението.