Линкольн Чайлд - Утопияленд

Но Пул вече беше разбрал какво става и беше наясно как онзи възнамеряваше да се измъкне.

Без да се замисли, пъхна пистолета в колана си и хукна към мястото, където беше стоял мъжът. Вдигна ръце и опипа релсите в отчаяно търсене. Ето я — студената податлива маса на пластичния експлозив. Обхванал го в ръце, Пул бързо го заопипва.

Внезапно яростен удар се стовари върху слепоочието му и той залитна встрани. Пистолетът падна на пода и изчезна от погледа му. Мъжът с гащеризона посегна към него, опипвайки в мрака. Пул се изправи, отново вдигна ръце, откри експлозива и затърси колкото можеше по-бързо детонатора. Най-после го откри.

Зад него се чуха стъпки.

Бавно, почти с любов, Пул издърпа капсулата от заряда, затаявайки дъх, когато краят й се освободи. После се обърна и хвърли детонатора в тъмнината.

Нов влак изрева и в светлината на искрите той видя, че мъжът в гащеризона пълзи на четири крака на няколко метра от него и търси пистолета. Пул се хвърли към него, но мъжът се претърколи встрани. После двамата се изправиха и заскачаха от греда на греда.

Пул следваше звука от тичащи стъпки първо по една метална конструкция, после по друга. Внезапно съзря едва различим силует встрани — по-черен от мрака — хвърли се към него, хвана го за коленете и двамата се стовариха на пода, преплели тела. Мъжът яростно риташе, но Пул се отдръпна и му нанесе три силни удара в лицето. Хакерът изстена, после замря.

— Край на играта! — каза задъхано Пул и се облегна на близката колона.

В далечината се чу трясък, после просветна искра и се издигна облак дим, когато детонаторът задейства. Пул дори не се обърна. Ново влакче се спусна, изпълвайки пространството с яростен рев. Пул не му обърна внимание. Облегнат на колоната, той дишаше дълбоко, докато най-накрая отново настъпи благословена тишина.

За Уорн чакалнята в комплекса на охраната в Утопия приличаше повече на начално училище, отколкото на охранителна служба. Пластмасовите столове в ярки основни цветове, блестящите плочки на пода, големият аналогов стенен часовник зад телената мрежа — всичко излъчваше ободряваща институционна солидност. Дори плакатите на стените — описание на рекордната безопасност в парка или схема с най-близките аварийни изходи — играеха същата роля. Както всичко в Утопия, това беше внимателно планирано. Повечето от хората, които идваха в отдела, все пак бяха посетители и си плащаха — жертви на джебчии; родители, търсещи децата си; младежи, прибрани за лудории. Беше важно вътрешността да излъчва сигурност. Този комплекс нито очакваше, нито беше построен за закоравели престъпници.

Уорн вдигна поглед от стените към близките столове. До него седеше Тери Бонифацио. От дясната й страна Пекъм усърдно сортираше предметите от тежкия сак на хакера. Зад него Алоко разговаряше с Пул.

Уорн обгърна раменете на Тери.

— Добре ли си?

— Аз? Днес ме обвиниха, преследваха, стреляха по мен. А денят още не е свършил. Защо да не съм добре?

Той с обич я придърпа към себе си.

— Вината е моя. Съжалявам, че те замесих.

— Ей, не се самообвинявай. По-приятно е, отколкото да програмираш сервомеханизми и да преглеждаш програмите. — Тя се усмихна, но обичайните дяволити пламъчета в очите й липсваха.

Уорн отново се обърна към Алоко. Знаеше, че трябва да го слуша. Но както Тери беше изтъкнала, следобедът беше се развил толкова странно, че сякаш не беше задължително да се държиш нормално. Беше като насън — каквото и да направи или каже, колкото и неочаквано или дръзко да е, ситуацията ще се адаптира към него…

Той си наложи да слуша.

— Казваш, че този тип лично е сложил устройството? — питаше Алоко.

— Именно. На мястото вече е бил прикрепен заряд, под релсите на онова голямо старо влакче. Сигурно не е единствен, трябва да са ги поставили предварително из парка. Следиш ли мисълта ми?

Алоко беше леко пребледнял, но кимна.

— Продължавай.

— Когато реши, че сме го издебнали, изтича при подпорите на релсите. Беше изпуснал оръжието си и нямаше време да вземе друго. Но имаше детонатор. Планираше да нагласи устройството и да се прикрие, когато експлозивът избухне. Щом следващото влакче минеше по релсите… — Пул сви рамене и махна с ръка. — Щеше да избяга в последвалата суматоха.

— Но това е ужасно! — каза недоверчиво Алоко. — Във влакчетата на „Машината за писъци“ се возят по сто и двадесет души.

Настъпи кратка тишина, докато малката група се опитваше да осмисли фактите.