Линкольн Чайлд - Утопияленд

Постепенно зрението му се адаптира. Намираше се в огромен куб, ограден от вътрешната стена на Концентратора. Пред него се простираше гора от метални колони, които се издигаха от основите си в бетонния под и крепяха сложна конструкция от подпори и греди. Някъде високо горе проблясваше мъничко кръгче светлина — отворът, през който спускащите се влакчета за миг слизаха под нивото на парка. Докато стоеше с гръб към стената, му се стори, че чува песни или смях, долитащи от Дървените тротоари. Оттук, в мрака, светът му се струваше невъзможно далеч — царство на мечтите, което съществува само във въображението.

Той отмести очи от слабата светлина. Точно сега мракът му беше необходим.

Започна предпазливо да се промъква край стената, приглушавайки стъпките си, изучавайки едноцветния пейзаж пред себе си. Не беше наясно защо мъжът с комбинезона беше избягал насам. Несъмнено появяването им го беше изненадало, но бе продължил да работи, докато ги наблюдаваше как се приближават. Това изискваше смелост — очевидно този хакер не беше някой кекав мухльо. Пул се чудеше кое беше толкова важно, че мъжът беше отложил дори бягството си, за да го довърши.

Но в момента това нямаше значение. Ясно беше, че този тип не се паникьосва. Неслучайно беше излязъл оттук.

Пул продължи да върви покрай стената. Ако чуеше изпукване или изпращяване, което би му заприличало на радиостанция, нямаше да има избор, освен да действа веднага. Иначе най-добре беше да се крие в сенките и да чака, докато…

Внезапно сякаш адът се изсипа върху него. Стоманените греди потрепериха, мощна звукова вълна притисна тъпанчетата му. Той приклекна и закри лицето си. Ревът беше ужасяващ. Навсякъде хвърчаха искри, писъци и доволни викове отекваха в стените, докато вагоните на влакчето се спускаха над главата му и отново се издигаха по релсите.

Постепенно се възцари тишина. Пул се изправи и застана неподвижно. Защо имаше искри? Сигурно беше някакъв специален ефект на колелата. Каквато и да беше причината, след шестдесет секунди друго влакче щеше да мине и да донесе светлина и шум. Трябваше да намери място, където да не се вижда толкова.

Той се отблъсна от стената с лакти и се промъкна напред, притичвайки от колона до колона с вдигнат пистолет. Нещо изхрущя под краката му, той изруга и бързо се върна зад предишната колона. Над главата му се спускаха гигантските двойни релси на „Машината за писъци“, които блестяха слабо.

Зад колоната Пул напразно се оглеждаше и ослушваше. Какво, по дяволите, беше намислил този тип?

Опита се да се постави на негово място. Хакерът не беше очаквал да се появят. Нямаше начин да знае, че и те са също толкова изненадани. Значи е решил, че умишлено са го търсили. Не би могъл да знае колко души са изправени срещу него, нито дали не идват и от двете страни.

Това трябва да е било причината. Решил е, че е обкръжен, затова беше хукнал насам.

Но оттук нямаше изход. Ако мъжът с комбинезона се канеше да бяга, трябваше да се изкачи…

Този път Пул беше готов, когато вибрациите започнаха. Той се облегна на колоната и погледна надолу. Писъкът отново го обви като тежка мантия. Изкуствени искри хвърчаха от колелата и за миг Пул видя, че подът около него се осветява, и се изненада — наоколо имаше множество предмети — обици, шноли, шапки, очила, монети. Едно изкуствено чене проблесна в малка локва смазка. Първоначално Пул помисли, че това е боклук, но после осъзна, че всички тези предмети бяха хвърлени от пътниците в минаващите вагони.

Когато влакчето отново се изкачи по релсите и оглушителният шум заглъхна, той вдигна поглед нагоре. Блясъкът на искрите угасна и Пул видя — или си помисли, че вижда — движеща се фигура. Ръцете й бяха над главата. Когато слабата светлина изчезна, фигурата замря и свали ръце.

Пул се върна зад колоната. Беше мъжът в синия гащеризон.

Каквото и да правеше, той имаше нужда от светлина.

Пул чакаше и броеше секундите, докато следващият влак профучи над тях. Не си позволяваше да мръдне, дори да трепне с клепачи — между минаването на влаковете мъжът също щеше да се оглежда.

И ето го отново трептенето, което сякаш започваше от стомаха и се разпростираше към пръстите на ръцете и краката. Ниското бръмчене около него се засилваше и после се чу ревът на спускащото се влакче.

Когато звукът стана оглушителен, Пул погледна иззад металната колона. Сега мъжът беше осветен от светлините на вагоните. Ръцете му отново се вдигнаха над главата и се завъртяха, сякаш завинтваше нещо на място. Скоро приключи работата си, свали ръце и изчезна от поглед.