Линкольн Чайлд - Утопияленд

Алоко погледна към Уорн.

— Може би цялата тази история ме е побъркала, но мислех, че търсите част от апаратура. Нарочно ли ни заблуди? Знаеше, че няма да те пуснем, ако ни беше казал истината.

Уорн поклати глава.

— Не. Просто беше измислено много хитро. Той си беше създал дистанционен команден пост, прикрит като обикновен хардуерен рутер. Един измежду хилядите. Ако не бях дешифрирал кода му, нямаше да знам какво да търся… — Той замълча. — Но дори в този случай си беше жив късмет.

— Ще видим какъв ни е късметът, когато Джон Доу разбере, че сме пипнали една от горилите му. Ако вече не е разбрал.

Уорн го стрелна с поглед.

— Какво искаш да кажеш?

— Докато си играехте там на жмичка, видеокамерите ни изключиха.

— Изключиха? Как така?

— Всички камери за наблюдение. В парка, в Подземието — навсякъде. Единствените незасегнати места са казината, които имат затворени системи, и ниво В, под нас. И сега сме слепи.

— Мили боже! — Пул тихичко подсвирна.

— Мисля, че за това трябва да благодарим на нашия приятел — каза Уорн. Спомни си как мъжът ги гледаше, без да престава да пише по клавиатурата. — След като ни видя, подаде някаква команда.

— Трябва да му се признае — обади се Пул, — че е забележително хладнокръвен.

— Единственото, което ще му призная, е еднопосочен билет до щатския затвор — каза Алоко. — Е, какво ни е оставил? Можем ли да използваме апаратурата му, за да възстановим щетите и да разберем какво се е канел да направи?

Уорн поклати глава.

— Имаше свръхмодерен миникомпютър, скрит в куфарче за инструменти, но явно беше подготвен за такива случаи. Когато избяга, го подпали и изгори.

— Термитен заряд — добави Пул. — Изгаря всичко.

— Разбирам. Значи тези момчета все още са две стъпки по-напред от нас. — Алоко се обърна към Пекъм. — Какво имаш там, Ралф?

Ръцете на младежа бяха заровени надълбоко в сака.

— Да видим. Има резервна радиостанция. — Той я извади със сумтене и я сложи на ниска масичка. — Но понеже е с кодирани честоти, е точно толкова неизползваема, колкото онази в Концентратора. Различни чипове, кабели и тем подобни. Много скъпа мрежова апаратура. Около петдесет пакетчета никотинова дъвка. Няколко ей такива неща, не знам какви са. — Той показа малък сноп от някакъв навит кабел.

— Детонаторен шнур — казаха Алоко и Пул едновременно.

— Детонаторен шнур. Няколко сандвича с фъстъчено масло и желе.

Пул посегна и взе един, разви восъчната хартия и раздели хляба.

— Бих казал, че маслото е „Джиф“, с парченца фъстъци вътре. Отличен избор.

— Продължавай — изръмжа Алоко, прокарвайки балсам по устните си.

— И това. — Пекъм вдигна черен пластмасов предмет с три бутона — два сиви и един червен. Приличаше на голямо дистанционно управление за телевизор.

— Какво е това?

— Инфрачервен предавател. Използва се за далекообхватно предаване. — Пекъм млъкна със странно изражение.

— Продължавай, продължавай.

— Няма смисъл. Имам предвид — да се използва такъв предавател.

Алоко въздъхна.

— Просто ни обясни.

— Има два основни вида дистанционно управление — с инфрачервени лъчи и с радиовълни. Нормално се предпочитат радиовълни заради по-далечния им обхват. — Той вдигна черния цилиндър. — Но този инфрачервен предавател е настроен да предава по-далеч от която и да било радиочестота — най-малко на километър разстояние. Скъпа играчка. И както казах, не виждам смисъла. Радиовълните минават през стените, заобикалят ъглите, но с такова устройство можеш да предаваш много по-надалеч, стига да има пряка видимост до обекта. Защо тогава трябва да си купиш скъп и мощен предавател, ако ще виждаш целта си?

В настъпилата тишина Уорн улови погледа на Пул. Той изглеждаше мрачен.

— Благодаря за урока — каза £локо. — Още нещо?

— Не. О, да, има.

Пекъм бръкна в сака и внимателно измъкна оръжие — къса картечница с дървена стойка и тежък магазин. Дулото й беше скрито зад конусовидно парче метал.

— Хеклер и Кох MP5SD — каза Пул, кимайки одобрително. — Забележете вградения заглушител. При използване на специални амуниции практически не се чува шум — само щракането на лентата. Ако изобщо се чува нещо.

Всички мълчаливо се взираха в оръжието. Най-накрая Алоко стана от мястото си.

— По-добре да се върна при нашия приятел. Макар да се съмнявам, че е казал нещо, откакто излязох. Не е особено приказлив.

— Бих искал и аз да дойда — каза Пул.

Алоко го погледна.

— Защо?