Линкольн Чайлд - Утопияленд

— Трябваше да им кажа, Сара. Ти може да си в окопите — и много съжалявам, че се случи точно на теб — но в крайна сметка бордът носи отговорност за онова, което става. Честно казано, чудя се за Боб Алоко. Още ли си напълно убедена, че не е…

— Да, господин Емъри, това беше мой избор и…

— Не е нужно да обясняваш, Сара. Станалото — станало. Знам, че си действала в интерес на парка. Но при това забавяне, тези пострадали — и особено двата смъртни случая — искаме да се вземат мерки. Не можем просто да стоим със скръстени ръце и да оставим парка да загине.

— Но, господин Емъри, обясних ви. Ние не седим със скръстени ръце. Размяната е уговорена за четири часа. На път сме да разрешим случая. Джон Доу каза…

— Знам. Но този Джон Доу изглежда безотговорен, може би не е нормален. След като няма видеонаблюдение, сигурността и обществената безопасност са сериозно застрашени. Не можем да рискуваме повече.

Сара отвори уста да възрази, но Емъри беше предприел тази стъпка отчасти заради нея. Затова тя премълча.

— Боя се, че бордът не е единодушен по въпроса, но ето какво решихме. Ще продължим, ще използваме достъпа си до файловете, за да запишем втори диск. Но не можем да чакаме повече от половин час. Ако дотогава положението в парка не е нормализирано, ще се обадим на ФБР.

— На ФБР?

— Колкото по-дълго трае това, толкова по-опасно става. Бордът смята, че ако ситуацията не се разреши веднага, Утопия ще мине зад точката, от която няма връщане назад. И ще бъде невъзможно да се справим с лошите отзиви в пресата. Ако има проблем, по-добре ченгетата да се оправят с него. Ясен ли съм?

Сара прехапа долната си устна.

— Напълно, сър.

— Половин час, Сара. Внимавай. И Бог да пази всички ви!

Телефонът замлъкна.

Джон Доу седеше под навеса на „При Чъмли“, откритото кафе в Газените фенери, и кльощавите му ръце разгръщаха страниците на току-що отпечатан брой на лондонския „Таймс“ от 1891 година. Беше в много добро настроение, толкова добро, че не можеше да се въздържи да не поздравява посетителите, които минаваха покрай него по калдъръма. Повечето от тях се движеха между площад Сохо, луксозния търговски център нагоре по улицата, и „Майски лудории“ — театралното шоу, което се играеше само през няколко врати.

— Здравейте! — казваше той, усмихвайки се зад слънчевите си очила. — Здравейте!

Неколцина просто го погледнаха безизразно и продължиха пътя си по-бързо. Но повечето се усмихваха и отвръщаха на поздрава му. Трансформиращата сила на Утопия наистина беше забележителна. Действаше като наркотик.

Да, тази открита тераса беше прекрасно място, където човек да отдъхне с напитка в ръка преди среща. Чаят на Чъмли се оказа разочароващ, затова той мина на кафе, което беше по-хубаво. Щеше да попита Сара Боутрайт кой ресторант сервира онзи прекрасен жасминов чай. И то скоро, ако му се отвореше възможност.

Келнерът, който го обслужваше, облечен в костюм от туид и с шалче, приближи до масата.

— Ще искаш ли още едно?

— С удоволствие — каза Джон Доу и въздъхна доволно, докато обръщаше страницата.

Келнерът го наблюдаваше с усмивка.

— Изглеждаш весел, приятелю.

— О, аз просто съм човек, който обича работата си.

Джон Доу наблюдаваше как келнерът се връща обратно между белите покривки. Акцентът му беше доста добър, макар че един истински кокни, роден в Ийст Енд, сигурно щеше да възрази срещу някои от фразите. Но все пак беше повече от добър. Газените фенери допадаше на Джон Доу много повече от всички други светове. Камелот беше пълен с крещящи костюми и дрънчене на оръжие, а Калисто имаше шлифовано постмодерно звучене, което го дразнеше. Като се изключи безвкусния Пикадили с магазините за фланелки и сергиите за украшения, Газените фенери изглеждаше по-цивилизован. А това малко кафене беше истинско откритие. Непретенциозно, уютно и съвсем наблизо до холограмните огледала. Когато се огледа, той видя една, а после и втора добре прикрита камера за наблюдение. Уви, в момента и двете не работеха. Доброто настроение на Джон Доу се засили.

Келнерът вече се връщаше с новата чаша кафе.

— Готово — каза мъжът и я остави на масата с елегантен жест. — Излей си го в гърлото.

— Благодаря! — каза Доу, вдигайки поглед от вестника. — Много хубаво кафене — продължи той със същия акцент като на келнера. — Не прилича на ония в долния край.

Мъжът се усмихна.

— Да, добре се справяме.

Джон Доу хвана чашата с две ръце.