Линкольн Чайлд - Утопияленд

На другия край на линията настъпи мълчание.

— Обещаваш ли да не нараняваш никого повече?

— Разбира се.

— Защото не искам кървави пари. Няма смисъл да продължаваме, ако ще има още насилие.

— Няма смисъл? — Гласът на Джон Доу напълно се промени — стана нисък, презрителен и злобен. Дори акцентът му се промени. — Предупреждавам те, не се опитвай да се мериш с моя интелект. Алтруизмът ме вбесява. Всичко, което правим, е в наш личен интерес. И ти, приятелю мой, не си изключение. Всички противни твърдения ще бъдат самозаблуда. Да ти напомня ли като начало чия идея беше всичко това? Кой с кого се свърза? Да ти напомня ли отново последиците от проявите на гузна съвест в последния момент? Спомни си с кого имам среща само след няколко минути.

Настъпи нова пауза, този път по-дълга.

— След няколко минути — каза Джон Доу и гласът му придоби копринена мекота — ние ще имаме всичко, за което сме дошли. А ти?

Най-накрая мълчанието на другия край прекъсна.

— Уорн има дъщеря — чу се приглушеният глас. — Казва се Джорджия. В Медицинския център е.

Доу рязко вдигна вежди.

— Така ли? Това е много интересно.

— Помни обещанието си.

— А ти твоето. Прояви кураж там, където трябва. Още четиридесет и пет минути и ще сме си отишли.

След тези думи Джон Доу върна телефона в джоба си, взе чашата кафе и продължи да преглежда вестника.

От другата страна на линията в голям, но аскетично мебелиран кабинет дълбоко под кафене „При Чъмли“, слушалката леко изтрака върху вилката. Ръката я притисна за миг, сякаш за да заглуши евентуално иззвъняване. После се отмести към един нов-новеничък диск, който блестеше като блед кристал в предпазната си кутия. Ръката се спря върху него за миг и почука неспокойно с пръсти. После посегна към клавиатурата, която стоеше наблизо, придърпа я и започна да пише — отначало бавно, а след това все по-бързо.

— Да видим дали съм разбрал — каза Уорн. — Това беше важната спирка за теб.

Пул спря една минаваща келнерка.

— Дай по една бира.

— За мен минерална вода, моля — въздъхна Уорн.

Келнерката кимна, затвори визьора на шлема си и се плъзна между масите.

Уорн отново се обърна към Пул.

— Знаеш ли, Пекъм няма да бъде доволен, когато разбере, че сме му се измъкнали само за да пийнем по едно студено питие.

Пул просто сви рамене и се усмихна сдържано.

Седяха в барчето „Морето на спокойствието“ — голямо кръгло помещение, слабо осветено от ултравиолетова светлина. По близките маси разговаряха посетители, отпиваха от питиетата си и дъвчеха екзотични на вид мезета. Уорн долавяше виковете и смеха, които долитаха от главната улица на Калисто, а отзад се чуваше дрънчене на монети и бръмченето на игралните автомати в близкото казино. Над главите им безбройни галактики блестяха на фона на полунощното небе. Подът беше направен от някакво тъмно вещество, през което блестеше същото бездънно звездно небе. Въпреки загрижеността си Уорн се улови, че се наслаждава на илюзията — наистина имаше чувство, че масите около тях се носеха в безкрайния космос. Усещането беше доста изнервящо.

Тери закачи дръжката на лаптопа си отстрани на стола.

— Не е разрешено служителите на Утопия да посещават казината, докато са на работа. — Това трябваше да бъде шега, но прозвуча напрегнато.

— Че кой ги посещава? — каза Пул. — Казиното е чак там. А и кой е на работа?

— Ние би трябвало да работим — отвърна Уорн. — Точно там е проблемът.

— О, така ли? — попита Пул. — Върху какво?

— Върху онзи троянски кон. Да го разглобим и да се опитаме да разберем кои роботи са били препрограмирани.

Пул поклати глава.

— Всъщност не ви се иска да се връщате в онзи кабинет, нали? Тук е по-безопасно — на обществено място, слабо осветено. Пък и…

Той завърши изречението, като махна с ръка, но това беше достатъчно. Тези типове здраво са ви притиснали , казваше жестът. И с още компютърно време няма да оправите нещата.

Това беше нещо, което Уорн не беше посмял да си признае, но сега откри, че мислите му отново се връщат към хакера в килията. Начинът, по който беше скочил срещу него. Думите му, пропити с презрение и подигравка, отекваха в съзнанието на Уорн. Знам всичко за теб и за скапаната ти малка програма. Жалка. Нямаш представа какво става. Кодирането беше по-хитро, отколкото му се искаше да признае. Беше чиста случайност, че изобщо успяха да хванат този тип.

Нямаш представа какво става.