Линкольн Чайлд - Утопияленд

Чу се кратко, приглушено чиръп . Мъжът се огледа, за да се увери, че никой не го наблюдава, после извади радиостанция от джоба си. Облегна се небрежно на съседните гардеробчета, прикри се с вратата на своето и набра входящия код.

— Гадняр слуша — каза той в микрофона.

— Гадняр, тук е Първи фактор — чу се гласът на Джон Доу. — Има ли любопитни наблюдатели.

— Не.

— Работата в Газените фенери?

— Всичко е готово.

— Това да се чува. — По радиото прозвуча сух смях. — Слушай внимателно, има промяна в плановете. Щом изпълниш последната си задача в Калисто, трябва да се отбиеш още на едно място, докато отиваш към ниво В. Помниш ли хитрото ни приятелче Андрю Уорн?

— Изглежда е донесъл багаж в парка. Дъщеря му е в Медицинския център. Явно се възстановява от инцидента в Уотърдарк. Казва се Джорджия.

— Разбрано.

— Доведи я на мястото на срещата. Може да ни потрябва.

— Разбрано.

— Още нямам новини от Хакер Джак, но резервното дистанционно е у мен, така че няма проблеми. Яд ме е, че този Уорн ни се изплъзва. Може да го намериш при дъщеря му. Това ще улесни нещата. И в двата случая очаквай компания.

Мъжът с прозвище Гадняра погледна в шкафчето. В него имаше пилотски сак, който проблясваше в сребристо на отразената светлина.

— Няма проблеми.

— Знам, че няма да има, но времето е важно. Имам среща, ти също имаш няколко. Готов ли си да запалиш свещичката?

— Тъкмо се обличам подходящо.

— В такъв случай: огън по целта. — Настъпи пауза. — Винаги съм искал да кажа това.

Смехът на Джон Доу затихна, когато мъжът с бадемовидните очи пусна отново радиопредавателя в джоба си. След това се огледа отново, извади пилотския костюм от гардеробчето и започна да го облича.

Опашката за изненада беше милостиво къса и последната супернова още студенееше в корема на Кайл Кохран, когато видя преградното въже пред ескалатора да се вдига. Всъщност това не беше истинско въже, а някаква холограма — реалистично изображение на онези дебели плюшени шнурове, които висяха във фоайетата на старите театри. То проблесна за миг, после сякаш се стопи във въздуха. Стоящият наблизо разпоредител се приближи, усмихна се и направи знак на първия на опашката да стъпи на ескалатора. Докато чакаше, Кайл усети, че приятелят му Том го блъсна отзад.

— Спокойно, юначе — каза той със смях.

Дори ескалаторът беше страхотен — в перилата светеше пастелносин неон, а движещите се стълби бяха от някаква полупрозрачна субстанция. Движеше се бавно, но изключително плавно и позволяваше да разгледаш в подробности Космодрума отдолу. Кайл се обърна да го погледне, наслаждавайки се на гледката. За седми път го виждаше този ден, но не можеше да му се насити — опашките от посетители, които се виеха по осветения под на станцията, лазерите и чудатите светлинни ефекти, под които масивната конструкция изпъкваше, огромният купол, обсипан със звезди, който покриваше всичко. Единствената атракция без опашка беше „Бягство от Уотърдарк“, кой знае защо затворена за поправка през пиковия час на посещение.

Седем падания от Станция Омега. По дяволите!

На върха на ескалатора друг разпоредител насочи посетителите по коридор с надпис „Транспортен изход“. Том вървеше с тълпата, протягайки врат, за да вижда над хората пред себе си. Ето я совалката в края на коридора — с отворена врата и бледи стени, които слабо блестяха. Така наречената совалка. Еднопосочен билет за надолу. Осветлението вътре беше бледочервено и вратата му заприлича на огромна отворена уста. Кайл потръпна от удоволствие.

Трета разпоредителка ги очакваше в края на коридора.

— Времето за пътуване до совалката е около пет минути — каза тя, докато ги настаняваше в специалния асансьор. — Моля, пригответе бордните си карти. Совалката трябва да излети след двадесет минути, затова щом излезете, се движете бързо.

Докато вървеше към помещението, Кайл се усмихна. Харесваше му, че знае предварително какво ще стане, и се наслаждаваше на добре подготвената заблуда. Беше все едно да гледа изкусно представление на майстор илюзионист. Погледна другите посетители — няколко от тях също се усмихваха многозначително.

За ветераните посетители на Станция Омега самото падане беше половината удоволствие. Другата половина идваше от наблюдението на другите пътници. Въпреки че обиколката беше известна — от статиите в списанията и уебсайтовете, които й бяха посветени — винаги имаше новаци, които не знаеха какво ги очаква. Те наистина смятаха, че ще се возят на совалка, и че този огромен асансьор само ще ги изкачи до истинската атракция. Опитното око на Кайл обиколи шестдесетте посетители, струпани около него, и се опита да разпознае онези, които идваха за пръв път. Японската туристическа група, която оживено разговаряше встрани — може би. Двойката на средна възраст с еднакви ризи и шапки, които се чудеха на глас колко дълго ще трае обиколката със совалката — определено. Кайл самодоволно кимна. Когато ужасът настъпеше, щеше да наблюдава тези двамата.