Линкольн Чайлд - Утопияленд

Обърна се и рязко си пое дъх.

На леглото лежеше възрастен мъж, завит до брадичката, със замъглени насълзени очи. Ръцете му, покрити със старчески петна, трепереха, стиснали чаршафа. До него мониторът издаваше монотонен звук. Тери застана при долната част на леглото, като внимаваше да не се опира в завесите или по някакъв начин да допусне хората отвън да я забележат.

Обиколи леглото, спря и отново си пое дъх. После се обърна с гръб към стареца и дръпна завесата, която я отделяше от другата кабинка.

Беше празна — леглото скоро беше оправено, екраните на уредите — тъмни. Все едно да гоня вятъра, помисли си тя. Би могла да е навсякъде.

Оставаше само една кабинка. След това щеше да отиде в комплекса на охраната. Никой, дори Андрю, не би могъл да каже, че не се е опитала. Докато заобикаляше празното легло и тихо дърпаше завесата от другата страна реши, че Джорджия е в по-голяма безопасност тук, отколкото навсякъде другаде. Вероятно. Пое си дълбоко дъх и влезе в третата кабинка.

Джорджия все още спеше спокойно с разпиляна по възглавницата кестенява коса. За миг Тери остана неподвижно, забравила за всичко, докато гледаше дъщерята на Уорн. От този ъгъл долавяше прилика с него, но като по-млад — високото чело, хлътналите очи, плътните устни.

Отново се замисли. Андрю я беше помолил да заведе Джорджия в комплекса на охраната, ако може. Дори ако това се окажеше невъзможно, имаше много други варианти — места, където нямаше да я търсят и нямаше да привлича нежелано внимание. Наоколо беше пълно с безопасни кабинети, лаборатории и складове и пътят до тях беше най-много две минути. В другия край на коридора беше аварийният изход, който щеше да я изведе от Медицинския център в служебния коридор.

Но да изкара Джорджия незабелязано можеше да се окаже невъзможно. Тя отстъпи от леглото и колебливо се огледа. Това е лудост. Какво ще правя, ще я понеса на рамо под погледите на охраната? Просто трябваше да остане тук и да изчака Джорджия да се събуди. Какво толкова можеше да стане?

Обърна се, погледна към спящата и прясната грозна рана върху скулата й. Нещо у момичето напомняше на Тери за самата нея. Не беше физическа прилика — знаеше, че не е толкова хубава, и й липсваше вродената грация на Джорджия, толкова рядка за нескопосаните четиринадесетгодишни. Беше нещо в поведението й, в начина, по който се представяше пред света. Тери си спомняше, че на тази възраст беше тиха и сдържана. Току-що пристигнала в Щатите, тя беше умната азиатка, най-ниското дете в класа. Възрастните й се струваха скучни, но бяха за предпочитане пред тормозещите я побойници между съучениците й. Четиринадесет години беше тежка възраст.

Почувства, че волята й укрепва, докато гледаше към момичето. Дори ако шансът да е в опасност беше едно на милион, това нямаше значение — щеше да намери начин да се погрижи за нея. Щеше да го направи заради Джорджия и баща й.

Тери бързо отиде до другия край на леглото, дръпна завесите и погледна по коридора, надявайки се да види носилка, количка — каквото и да е, върху което би могла да прехвърли спящото момиче. Когато не видя нищо, сякаш сърцето й спря.

После очите й попаднаха върху чудат квадрат от бляскав метал — сгъната болнична количка, подпряна съвсем близо на стената.

Тя леко дръпна завесата и излезе в коридора, като внимаваше да не я видят от мястото, където коридорите се пресичаха. Чуваше гласове, бързи стъпки, но за щастие коридорът с празните кабинки оставаше безлюден. Грабна количката, задърпа я колкото се може по-тихо и хлътна зад завесата. Натисна ръчките надолу и я разгъна.

Обърна се към леглото. Беше се задъхала. Трябваше да го направи бързо, без да си оставя време да мисли колко глупаво постъпва.

Приближи количката до леглото, после отви Джорджия и колкото се може по-внимателно я повдигна от дюшека.

— Божичко, малката! — изсумтя след миг. — Тежиш колкото мен.

С усилие успя да я сложи в количката. Джорджия въздъхна и промърмори нещо. Тери грабна една възглавница от леглото, настани момичето по-удобно и го зави с тънко болнично одеяло.

Почти беше успяла, не можеше да се предаде точно сега.

Като заобиколи леглото, тя раздели завесите точно колкото да погледне към пресечната точка на коридорите и към сестрата на рецепцията. Оживлението беше понамаляло, но двамата охранители все още стояха там и разговаряха.

Не гледаха към нея. Трябваха й тридесет секунди, за да изкара Джорджия от кабинката до другия край на коридора и да излязат през аварийния изход. Охранителите изобщо нямаше да се усетят. Ако се движеше близо до дясната стена, завесите на кабинката на Джорджия щяха да я скриват от погледа им известно време. Но дори да я видеха, едва ли щеше да привлече вниманието им — просто още една сестра, която кара пациент за изследвания.