Питер Мэй - Шахматните фигури

— Май Господ току-що произнесе присъдата си, Фин. Изглежда, има доста грехове, за които да отговарям.

После се прокашля леко, при което на устните му изби кървава пяна, и склопи очи.

Слънчевите лъчи обливаха зелените склонове на Солсбъри Крагс и достигаха скалите, издигащи се високо над градския силует на Единбург. Таксито на Фин свърна по Сейнт Ленърдс Стрийт и го остави на номер 14, пред жълтеникавата тухлена сграда, в която се помещаваше централният полицейски участък.

Имаше нещо леко сюрреалистично в усещането да се намира отново тук. Като пристъпване в един отминал живот, при което откриваш, че всичко, което някога ти е било близко и познато, сега е напълно чуждо. По-малко, по-грозно, по-мръсно. Съвсем не такова, каквото го помниш. Самата улица изглеждаше по-тясна, сбутана между фасадите на сградите от двете и страни, а скалите в далечината — по-ниски и не така внушителни.

Бе изминала седмица от полагането на Доналд в земята. Събитие, съпроводено от най-дългата погребална процесия в историята на Кробост и отразено от националните медии. Кадри, които вече постепенно преминаваха в архивите, както и самото разследване на убийството. Фин се съмняваше, че извършителят му някога ще бъде заловен. То бе извършено професионално, най-вероятно като отмъщение за случая на остров Ерискей. Стрелецът бе изчезнал без следа, оръжието също не беше открито.

Единственото, останало за Фин впоследствие, бе чувството на празнота — ако то изобщо можеше да се опише като чувство.

Мона го чакаше, застанала зад високия стъклен портал. Изглеждаше по-свежа от преди — може би животът без Фин й се отразяваше добре. Носеше дълго светлобежово палто и нова, къса прическа, която й отиваше. Като завръщане към младостта. Така правилните й черти изпъкваха по-ясно — не точно красиви, но в много отношения привлекателни. Той изпита убождане на носталгия, докато поемаше облечената й в ръкавица ръка и я целуваше по бузата.

— Имаш ли представа защо ни викат? — наклони въпросително глава тя.

— Нещо свързано с Роби, предполагам. Иначе не виждам за какво им трябваме и двамата.

Обаждането на старши инспектор Блак бе прозвучало кратко и делово. Ставало дума за въпрос, неподходящ за обсъждане в писмо или по телефона. Затова предпочитал да се срещне лично с Фин и Мона, ако е възможно.

Лицето на Блак имаше нездравия тен на човек, който рядко се показва на слънчева светлина. Извитият нос и малките черни очи му придаваха вид на ястреб, постоянно озъртащ се за жертва. Върху бюрото му цареше неразбория, от дрехите му лъхаше на застоял тютюнев дим, а пръстите му все така жълтее ха от никотина. Той не беше човек на обстойните церемонии. След кратка размяна на учтивости извади прозрачен пластмасов джоб, в който бе пъхната измачкана ръкописна бележка, и го протегна към седналата насреща му двойка. Фин го пое и го обърна срещу светлината така, че той и Мона да могат да го прочетат. Няколко реда, надраскани със синьо мастило.

От доста време обмислям това. Знам, че повечето хора няма да разберат, особено онези, които ме обичат и които аз също обичам. Мога да кажа единствено, че никой няма понятие за ада, в който живея. А през последните седмици, той стана просто непоносим. Време е вече да си вървя. Толкова съжалявам.

Фин вдигна очи към Блак в очакване на разяснение.

— Минаха няколко седмици, преди тази бележка да стигне до вниманието на служителите, разследващи инцидента с вашия син. Връзката не стана очевидна веднага.

В крайна сметка измъчените и объркани записки в неговия дневник ни наведоха на следата за Роби.

Лицето на Мона пламна.

— Това е човекът, убил Роби?

Блак кимна.

— Ако може да послужи за някакво успокоение, по всичко изглежда, че в онзи ден и неговият живот също е приключил. Накрая, когато вече не е могъл да понесе угризенията на съвестта, е прокарал един маркуч от ауспуха на автомобила си до купето и е запалил двигателя.

— Не — поклати глава Фин, като хвърли поглед към Мона. — Не е никакво успокоение. Но поне всичко свърши.

Таксито на Мона чакаше отвън, бълвайки изгорели газове в хладния ноемврийски въздух. Бяха се разделяли и преди, но този път бе по-трудно, защото по всичко личеше, че ще е за последно. Фин си помисли колко е трудно да се простиш с толкова голям къс от живота си. Спомни си вечерта на запознанството им на партито, когато тя бе паднала в скута му. И следващата сутрин, когато се бе събудил, за да зърне лицето й, надвесено над себе си, и да чуе от устните й вестта за изчезването на самолета на Роди.