Питер Мэй: Шахматните фигури

— Да.

— Колко дълго?

— Около петнайсет години.

— И какъв чин достигнахте?

— Главен инспектор.

— Значи имате значителен опит с престъпления и престъпници.

— Така е.

— Има ли ситуация, при която бихте препоръчали гражданите да вземат закона в свои ръце?

— Струва ми се, че имате основно неразбиране на закона, господин Келсо.

— О, нима? — изгледа го развеселено другият. — Нека ви напомня, че съм практикувал закона повече от трийсет години.

— Сигурен съм, че съвършенството идва с практиката, господин Келсо. Но законите не са само ваши, нито само мои. Законите принадлежат на всички нас. Ние избираме свои представители, за да ги изработват, и плащаме на полицаи, за да ги прилагат. Но понякога, когато те не са наоколо да го сторят, се налага да го правим сами. Затова има и понятие като граждански арест. Ако въоръжим един полицай и му дадем разрешение да застреля престъпник вместо нас, пак ще вземем закона в свои ръце. Но ще го направим чрез пълномощник.

— Значи вярвате, че преподобният Мъри е бил прав да предприеме своите действия?

— Не само вярвам, че е бил прав, но и се надявам, че на негово място бих имал куража да сторя същото.

— И не смятате, че изходът е щял да бъде друг, ако е била повикана полиция?

— О, напротив, изходът щеше да бъде съвсем различен. Щяха да умрат Дона

Мъри и бебето, както вероятно и всички останали в къщата. А по този начин умря само един човек. Човек, заявил ясно своето намерение да убие една невинна майка и детето й.

— И защо сте толкова сигурен? — изсумтя пренебрежително Келсо.

— Защото бях там, а вие — не. И защото от позицията на петнайсетгодишния си опит в органите на реда мога недвусмислено да заявя, че местната полиция, при своята липса на въоръжение и опит, никога не би се справила със ситуацията.

Адвокатът му хвърли дълъг студен поглед, после отново надяна очилата и се наведе над листа, който държеше в ръка.

— Добре, нека се върнем към подробностите на събитията от онази вечер.

— Не — поклати глава Фин. — Мисля, че вече чухме достатъчно за тях.

Адвокатът го зяпна изненадано.

— Вчера цял ден седях тук да слушам група облечени в раса двуличници, леещи жлъч под маската на благочестие. — В тълпата се разнесе потресен шепот. Фин я огледа за секунда, после изведнъж посочи с пръст. — Ето там. Торкил Морисън, който се напиваше през ден и биеше жена си. Докато не откри Бог. Или Бог откри него. Сега вече е света вода ненапита. — Сред сподавените възгласи показалецът му прекоси морето от лица. — И там. Ангъс Смит. Мога да се сетя поне за две незаконни деца, които отказва да признае. И се обзалагам, че не му стиска да убие човек, за да спаси живота на което и да било от тях. Що се отнася до обвинителите на преподобния Мъри, мога да им кажа следното. Нека онзи от тях, който е без грях, първи хвърли камък.

Председателят заудря с чукчето, почервенял от смущение и гняв.

— Достатъчно, господин Маклауд!

— Още не съм свършил — отвърна Фин. — Тук съм при свои условия, не при ваши.

Дойдох да подкрепя един добър човек, извършил единственото, което е могъл пред лицето на безизходицата. Не е имал вариант да остане със скръстени ръце. Това е щяло да означава загуба на невинни животи. И той ги е спасил, жертвайки — да си го кажем направо — една отрепка, която не е струвала пукната пара. И не ми пробутвайте разни глупости за шестата Божия заповед. Не убивай? Да, освен ако насреща ти не стои германец през Първата и Втората световна война, или пък иракчанин от Войната в Залива. Тогава може, защото е оправдано. Не съм знаел, че има и допълнение към Шестата заповед, господин председател. Не убивай, освен ако не е оправдано.

Фин вдигна глава и подуши един-два пъти въздуха.

— Мирише ми на нещо познато. А, сетих се какво е. Надушвал съм го и преди.

Това е лицемерие. Противна воня, която не би следвало да има място тук. — Той се обърна към Доналд и едва не се задави от собствените си емоции, виждайки, че очите на приятеля му са насълзени. — Нека твоят бог те съди, Доналд. И ако е поне наполовина богът, за който го смяташ, то навярно Неговата десница ти е помогнала да дръпнеш спусъка.

Тълпата отвън притихна, когато Фин излезе, уловил Маршели под ръка. Хората мълчаливо се отдръпваха, за да им сторят път към външния портал. Едва когато преполовиха разстоянието до Кенет Стрийт, тя спря и обърна към него сините си като метличина очи, точно както беше направила в оня първи училищен ден.