Питер Мэй: Шахматните фигури

Но той направо побесня. — Фин можеше да си представи реакцията на своя приятел.

Ако някой бе достоен за сравнение с берсерк, това бе именно Уистлър. Човек с избухлив, невъздържан характер, карал го отново и отново да прекрачва границата на разума през целия си живот. — Връхлетя ме като обезумял. Изобщо не го очаквах. Бога ми, нито за миг не съм искал да го убия. Но само така можех да го спра да не убие мен.

— Какво друго очакваше, Кени? Заплашил си го да отнемеш дъщеря му. Как според теб е трябвало да го приеме?

Фин усети, че му се гади. По един извратен и жесток каприз на съдбата Уистлър бе посял семената на собствената си гибел още преди седемнайсет години, съгласявайки се да помогне с плана на Роди. Един смъртоносен обет за мълчание между трима приятели, чието нарушаване го бе убило.

Кени вдигна безпомощно ръце със сълзи на лицето, проблясващи в лъча на прожектора.

— Не съм искал да го убия — възкликна отново, сякаш повторението можеше по някакъв начин да промени случилото се.

Писъкът, отекнал в пещерата, смрази кръвта в жилите на Фин. Той едва имаше време да отвори уста и да извика „Не!“, преди да види дъгата, описана от пръта с метална кука на края, който малката Ана яростно бе уловила с две ръце. В следващия миг лъскавата стомана се впи дълбоко в гърдите на Кени Джон.

Свободната шотландска църква на Кенет Стрийт в Сторноуей бе голямо, безрадостно здание с розова мазилка и с камбанария, увенчана от четири малки шпила, всеки със свой собствен ветропоказател. На остров Луис промените във времето винаги се нареждаха сред най-обсъжданите теми.

Табела на вратата гласеше, че службите на английски език са в неделя от 11 сутринта и 6:30 вечерта, докато тези на келтски се провеждат по същото време в семинарията на Франсис Стрийт. Селските църкви на острова обикновено водеха богослуженията си на келтски, но в Сторноуей англоговорещите бяха мнозинство.

Залата за събрания се намираше вдясно от самата църква — постройка, издигната сравнително наскоро, с високи прозорци, предназначени да пропускат колкото се може повече от божията светлина в мрачния интериор.

Именно тук в унилото и влажно октомврийско утро се бе събрал комитетът от дванайсет членове, определени от общото църковно събрание да изслушат обвинението срещу преподобния Доналд Мъри. Голямото кестеново дърво, растящо пред входа, бе оронило повечето от изсъхналите си листа по моравата, оповестявайки веднъж и завинаги края на лятото. Поличба, която не беше добра.

Всеки сантиметър от паркинга бе зает; мокрите лъщящи коли бяха наредени дори върху непрекъснатите жълти линии от двете страни на Кенет Стрийт — специална отстъпка за деня, контролирана стриктно от пътни полицаи в двата края на улицата.

Това бе театър, невиждан на острова досега, разиграване на човешка драма, на която самата църква би се намръщила, ако тя бе излязла изпод перото на някои драматург и представена от истински актьори.

Но в онова, което предстоеше, нямаше нищо измислено. Бъдещето на един мъж бе поставено на карта. Въпреки че прокуратурата се бе отказала от криминално преследване, самите презвитери, старейшините на Доналд Мъри, го бяха заклеймили в подробно и подписано обвинение, че е извършил акт, противен на словото Божие и на законите на църквата. След подобаващо разследване те бяха предали доказателствата на съдебния комитет с препоръката, ако отец Мъри бъде намерен за виновен, да бъде незабавно освободен от свещеническия пост в Свободната църква на Кробост.

Въпреки дъжда Фин реши да остави колата си на Саут Бийч и да стигне до мястото пеша. Имаше намерение след края на процеса да се измъкне колкото се може по-бързо, а това нямаше да е лесно в задръстването, което щеше да последва. Криейки се под общ чадър, той и Маршели преминаха покрай художествения център „Ан Лунтар“, където се помещаваха галерията и киното, и още отдалеч зърнаха тълпата, събрана пред църквата на върха на хълма. Живеещите над бръснарския салон и книжарницата за религиозна литература отсреща се бяха надвесили през прозорците си, наблюдавайки безплатното зрелище. То бе получило широка гласност в местните и националните медии, които сега бяха устроили собствен лагер от бусове със сателитни чинии, а фотографи, оператори и репортери сновяха сред навалицата.

Макар да бе уловила Фин под ръка, в държанието на Маршели се долавяше хладина. Неговото пътуване до Испания и последвалите събития бяха разтворили прикриваната от месеци пукнатина в техните отношения. Никой от двамата още не искаше да го признае, но въпреки всичко, което ги свързваше в миналото, бъдещето си оставаше неизвестна величина, помрачавана от сянката на възможния провал.