Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

Микаел стана, отиде в кухнята и разчисти плота и масата. Щеше да посети утрешната изява на Лео Манхеймер в музея „Фотографиска“. Реши да стигне до дъното на историята и да плюе на всички планове за малко почивка. Само че не стигна по-далеч в мислите си, защото на вратата се звънна, което не му хареса. Предпочиташе хората първо да се обадят по телефона, но отиде да отвори. Впоследствие щеше да опише случилото се като нападение.

21 Тиднингарнас Телеграмбюро (Вестникарско телеграфско бюро), най-голямата новинарска агенция в Швеция. – Б. пр.

Глава 5

18 Юни

Фария Кази седеше на леглото в килията си, обвила ръце около коленете си. Беше на двайсет години и според собствените си представи беше просто бледа, чезнеща сянка. Но малцина от тези, които я срещнеха, не оставаха запленени. Така беше още откакто като четиригодишна пристигна в Швеция от Дака, Бангладеш.

Фария израсна в блок в стокхолмското предградие Валхолмен заедно с четирима братя, един по-малък и трима по-големи. Бащата, Карим, откри верига ателиета за химическо чистене и шивашки услуги. Изкарваше добри пари и след време взе апартамент с френски прозорци в Сикла22. Детството ѝ не беше проблемно.

Фария играеше баскетбол, беше прилежна ученичка, особено по шведски, и обичаше да шие и да рисува манга комикси. Но през юношеските ѝ години свободата ѝ постепенно бе отнета. Това очевидно имаше нещо общо с първата ѝ менструация и подсвиркванията след нея в квартала. Въпреки това тя бе убедена, че промяната идва отвън, като студен източен вятър. Ситуацията се влоши още повече, когато майка ѝ Айша почина от удар. Със смъртта ѝ семейството изгуби не просто майка, ами погледа си към света. Айша беше силата на разума, която до онзи момент бе съумявала да ги укротява.

Сега, в затвора, Фария си спомни как Хасан Фердуси, имамът от Бутшюрка, една вечер посети неочаквано дома им в Сикла. Фария обичаше имама и отдавна искаше да поговори с него. Но Хасан Фердуси не беше дошъл на приятелска визита.

– Разбрали сте исляма погрешно – чу го тя да ръмжи откъм кухнята. – Ще стане лошо, ако продължавате така, много лошо.

След тази вечер Фария най-накрая прозря истината. В двамата ѝ най-големи братя, Ахмед и Башир, имаше суровост и омраза, които ставаха все по-нездрави. Именно те, а не баща ѝ, настояваха Фария да слага хиджаба си, ако ще просто да отиваше да купи мляко от магазина зад ъгъла. А най-добре би било да си седи у дома и да гние. Брат ѝ Разан не беше толкова категоричен и като цяло, тези проблеми не го вълнуваха много. Имаше си други интереси, но най-често се съгласяваше с това, което кажат Ахмед и Башир, и прекарваше по-голямата част от времето си като помагаше в ателиетата на баща им, където отговаряше за шивашките услуги. Но не ѝ беше приятел и също я държеше под око.

Въпреки надзора обаче по онова време Фария успяваше да открие някои пролуки към свободата, макар те винаги да изискваха лъжи и изобретателност. Все още разполагаше с компютъра си и един ден видя в интернет, че не друг, а именно Хасан Фердуси ще дискутира религиозното потисничество над жените с равин на име Голдман. Срещата щеше да се проведе в Културния дом в Стокхолм. Беше краят на юни, Фария наскоро беше завършила гимназия „Кунгсхолмен“ и не бе припарвала навън от десет дни. Копнежът да излезе направо я убиваше. Не беше лесно да убеди леля Фатима. Леля Фатима беше неомъжена, работеше като картограф и беше последният ѝ съюзник в семейството. Тя разбра отчаянието на Фария и в крайна сметка се съгласи да каже, че ще вечеря с племенничката си. По някаква причина братята на Фария повярваха.

Фатима посрещна Фария в апартамента си в Тенста23, но я остави веднага да потегли към центъра. Фария не можеше да се отклонява много, разбира се, трябваше да се е прибрала до осем и половина, когато Башир щеше да дойде да я вземе. Но дотогава беше свободна. Беше взела назаем една черна рокля и чифт обувки с висок ток. Това беше прекалено, естествено. Нямаше да ходи на парти. Отиваше на дебат за религия и потисничество. Но все пак искаше да се издокара, чувстваше се тържествено. Въпреки това почти не помнеше самата дискусия. Вниманието ѝ беше твърде заето с това просто да бъде там и да наблюдава всички хора в публиката. На няколко пъти се разчувства без никаква причина. След дискусията имаше време за въпроси. Човек от публиката попита защо жените винаги страдат, когато мъжете създават религиите си. Хасан Фердуси отговори неясно: