Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Може да е открил Исус.

– Лео мразеше всичко религиозно.

– Тогава какво е станало?

– Нямам представа. Знам само, че няколко дни по-късно всичко приключи също толкова бързо. Енергията му съвсем се беше изпарила.

– В какво отношение?

– Във всякакво. Беше около Коледа преди година и половина. Последният ми ден в „Алфред Йогрен“. Бях­ме в офиса на Лео късно през нощта. Организирах прощално парти у дома, а той не дойде, което ме натъжи. Двамата имахме специална връзка.

Тя го погледна.

– Нямаш причина да ревнуваш.

– Не ревнувам толкова лесно.

– Знам. И те мразя за това. Нямаше да е зле понякога да го правиш, колкото да покажеш, че ти пука. Но с Лео флиртувахме, горе-долу по времето, когато те срещнах. Животът ми беше същинска каша покрай развода и сигурно затова цялото щастие, което изобщо не му беше присъщо, ме човъркаше толкова много. Както и да е, обадих му се посред нощ, а той още беше в офиса. Това ме нарани още повече. Но той ме помоли за извинение толкова сърдечно, че му простих, а щом ме попита дали искам да отида при него и да пийнем по едно преди лягане, аз веднага хукнах натам. Не знам какво очаквах. Не разбирах какво прави там толкова късно, Лео не беше работохолик. Кабинетът му – преди това е бил на баща му – е крайно необичаен. На стената виси картина на Дардел24. В ъгъла има бюро от Хаупт25. Лео понякога казваше, че се срамува от стаята. Че луксът, с който е обзаведен, е непристоен. Но когато отидох там онази вечер... Не мога да го опиша. Очите на Лео сякаш тлееха, а в гласа му имаше нещо ново, дрезгаво. Той все пак се опита да си придаде радостен вид. Усмих­­ваше се през цялото време, но погледът му беше изгубен и тъжен. Върху бюрото от Хаупт имаше изпита бутилка бургундско вино и две празни чаши. Очевидно бе имал посещение. Прегърнахме се, говорихме си мили работи, изпихме половин бутилка шампанско и си обещахме да поддържаме връзка. Но си личеше, че той мисли за нещо друго, затова накрая казах: „Вече не изглеждаш щастлив“. „Щастлив съм – отвърна той. – Просто...“ Не завърши изречението. Дълго време мълча. Пиеше от шампанското си. Изглеждаше абсолютно отчаян. Каза, че щял да направи голямо дарение.

– На кого?

– Не знам. Чудех се дали не му е хрумнало на момента. Като че ли веднага се засрами от думите си, така че не го разпитах. Стори ми се, че е лично, а по-нататък нещата просто не бяха същите. Накрая станах, той също се изправи, отново се прегърнахме и се целунахме малко вяло. Аз измърморих „грижи се за себе си, Лео“, излязох в коридора и зачаках асансьора. Но размислих, бях раздразнена. Що за нелепа тайнственост? Какво го беше прихванало? Исках да разбера. Но когато се върнах – имам предвид още преди да го видя – осъзнах, че не бива да съм там. Лео седеше в кабинета си и пишеше нещо върху бежов лист хартия. Личеше си, че се старае. Раменете му бяха напрегнати. В очите му имаше сълзи и сърце не ми даде да го обезпокоя. Той така и не ме видя.

– И нямаш представа за какво е ставало дума?

– Впоследствие предположих, че има нещо общо с майка му. Тя умря само няколко дни по-късно, а Лео излезе в отпуска и се отправи на дългото си пътуване. Сигурно трябваше да му се обадя и да изкажа съболезнованията си. Но както знаеш, по онова време собственият ми живот се превърна в ад. Работех денонощно на новото си работно място и се карах с бившия си. Освен това постоянно спях с теб.

– Това трябва да е било най-лошото от всичко.

– Вероятно.

– Значи, не си виждала Лео оттогава?

– Не и на живо, само кратък клип по телевизията. Постепенно бях забравила за него, или по-скоро бях потиснала спомените. Но днес, след като ми се обади...

Малин се поколеба, сякаш търсеше думите.

– Онази сцена в офиса отново изникна в ума ми – продължи тя, – но нещо в нея ми се стори не както трябва. Не можех да определя какво. Това ме човъркаше и накрая толкова се раздразних, че му се обадих. Но си е сменил номера.

– Някога споменавал ли е за психолог, застрелян при инцидент в ловната дружина на Алфред Йогрен, когато Лео е бил малък? – попита Микаел.

– А, не, какъв психолог?

– Името на психолога е Карл Сегер.

– Не ми е познато. Какво се е случило?

– Карл Сегер бил застрелян по време на лов за лосове преди двайсет и пет години в горите при Йостхамар – вероятно погрешка. Стрелецът бил Пер Фелт, финансовият директор на „Русвик“.

– Подозираш ли нещо?

– Не съвсем, или поне не още. Но си мислех, че Карл Сегер и Лео може да са били близки. Родителите са инвестирали в момчето, нали? Подготвяли са го за тестовете за интелигентност и така нататък, а четох, че Сегер е писал доста за влиянието, което оказва самочувствието върху развитието на младите хора, затова се чудех...