Давид Лагеркранц - Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си

– Ще го направя – каза той.

Затвориха и Микаел тутакси се обади на Холгер Палмгрен. Даваше заето. Това продължи твърде дълго, а накрая сигналът изчезна. Микаел бе готов директно да тръгне към Лилехолмен, за да говори с него на четири очи. После обаче се замисли за здравето на Холгер. Той беше стар и болен, изпитваше силни болки и имаше нужда от почивка. Микаел реши да изчака и вместо това продължи с безцелните си търсения за семейство Манхеймер и Алфред Йогрен. Откри доста неща.

Винаги откриваше доста, когато задълбаеше достатъчно. Но нямаше нищо, което да изпъква или да може да се свърже с Лисбет или с хакерската атака. Тогава Микаел промени стратегията си, взимайки предвид именно Холгер и познанията на стария мъж за детството на Лисбет. Микаел си помисли, че не е невъзможно Лео Манхеймер по някакъв начин да е свързван с миналото ѝ, нали бе споменала стари списъци с имена. Затова се върна назад във времето, или поне толкова назад, колкото позволяваха базите данни и интернет. Вниманието му бе привлечено от един обзор в „Упсала Нюа Тиднинг“, който бе придобил известна популярност за ограничен период време, тъй като същия ден „ТТ“21 бяха пуснали новина, позоваваща се на въпросния материал. Доколкото виждаше, събитието не се споменаваше впоследствие, което вероятно се дължеше на етични съображения и на по-мекия медиен климат по онова време, особено що се отнасяше до върховете на обществото.

Драмата се бе разиграла по време на лов за лосове в Йостхамар преди двайсет и пет години. Ловната дружина на Алфред Йогрен, към която спадал и бащата на Лео, Херман, се отправила в гората след продължителен обяд. Господата вероятно били пийнали по чашка или две, но информацията в статията беше твърде непълна, за да може да се твърди нещо със сигурност. Изглежда, слънцето светило силно и по различни причини групата се разпръснала. Между дърветата се мярнали два лоса и настроението се повишило. Ловците започнали да стрелят и възрастен мъж на име Пер Фелт, който тогава бил финансов директор в „Русвик“, разказваше, че объркал посоките и се стресирал от бързите движения на животните. Стрелял, при което чул писък и зов за помощ. Карл Сегер, млад психолог, който бил част от дружината, бил уцелен в корема, точно под гърдите. Починал не много след това, до брега на малък поток.

Нищо в последвалото полицейско разследване не сочеше, че случилото се би могло да е нещо по-различно от трагична злополука, а още по-малко, че Алфред Йогрен или Херман Манхеймер са били замесени. Въпреки това Микаел не подмина историята, особено след като откри, че Пер Фелт, стрелецът, бе починал година по-късно, без да остави съпруга или деца. В един банален некролог Фелт бе наречен „верен приятел“ и „отдаден и лоялен колега“ в „Русвик“.

Микаел погледна през прозореца, потънал в мисли. Небето над Ридарфиерден се беше смрачило. Времето се обръщаше и проклетият дъжд отново започна да се сипе над града. Микаел изпъна гръб и разтри раменете си. Възможно ли беше застреляният психолог да е имал нещо общо с Лео Манхеймер?

Нямаше как да разбере. Това можеше да се окаже задънена улица или чисто и просто безсмислена трагедия. Все пак обаче Микаел откри каквото можа за психолога. Не беше много. Карл Сегер бил на трийсет и две, когато починал. Наскоро се бил сгодил, а предната година получил докторска степен в Стокхолмския университет, като темата на дисертацията му била влиянието на слуха върху човешкото самовъзприемане. „Емпирично проучване“, както бе определено.

Трудът не беше публикуван в мрежата и Микаел не разбра какви точно са били заключенията и тезата му, макар че въпросът бе засегнат накратко и в други есета на Карл Сегер, които Микаел намери чрез Гугъл Наука. В едно от тях психологът описваше класически експеримент, който показва как участниците успяват да открият своя снимка сред стотици други по-бързо, ако снимката е разкрасена. Разпознаваме се по-лесно, когато изглеждаме по-красиви, отколкото сме, което вероятно е еволюционно обусловено. Имаме полза от това да се надценяваме, когато си търсим партньор или искаме да се изкачим в йерархията на стадото, но в това се крие и опасност.

„Прекомерната вяра в собствените ни способности ни излага на рискове и пречи на развитието ни. Самосъмнението играе решаваща роля за интелектуалното ни съзряване“, пишеше Сегер. Твърдението не беше особено пионерско или оригинално, но все пак беше интересно, че Карл Сегер се позоваваше на изследвания относно значението на самочувствието за развитието на децата.